„Спомням си, да, аз си спомням“ от Марчело Мастрояни

Издателство: Колибри, 2010, 176 с.

Цена: 12 лв. -> 11,40 лв.

Изкуство -> Кино

Може би никой друг актьор не се е сбогувал с публиката с такова изпълнено с жизненост завещание като „Спомням си, да, аз си спомням“ - филмът-изповед, с който в навечерието на слизането си от сцената Мастрояни разказва със стоическо чувство за хумор, свенлива ирония и сдържана нежност за своя артистичен живот и за изкуството да живееш. В паузите по време на снимките на „Пътуване към началото на света“ в Португалия (1996), между планините и морето, Марчело на драго сърце застава пред камерата и дърпа многочислените конци на спомените и размишленията. В смелото му плаване, продължило половин век, сред необятното съзвездие от творци, с които Мастрояни е работил, блестят пътеводните звезди на обожавания Де Сика, на Висконти – безмилостния наставник на сцената, на Фелини – Пигмалионов съучастник, на Ферери – подстрекател към нарушения. И в словата на този комедиант прагматик изненадващо изплуват позовавания на най-големите: Чехов, брат по кръв, без когото не може; Дидро, със златното си правило, че актьорът трябва да разплаква, без да плаче; Пруст; Кафка.

Тулио Кезич

¤

Из „Спомням си, да, аз си спомням“ от Марчело Мастрояни

Спомням си едно голямо дърво мушмула.

Спомням си удивлението и очарованието, с които наблюдавах от „Парк Авеню“ небостъргачите на Ню Йорк при залез-слънце.

Спомням си алуминиевото тиганче с липсваща дръжка. Майка ми ни пържеше яйца.

Спомням си гласа на Рабаляти, излизащ от грамофонната плоча и пеещ: „И тик и так – какво ли бие: това часовникът е на сърцето“.

Спомням си Кларк Гейбъл много млад, в гръб, облечен в черно и бяло, а после се обръща и се усмихва – така. Един неустоимо привлекателен нехранимайко. Кой ли филм беше? Може би Това се случи една нощ?

Спомням си дърводелската работилница на дядо ми и баща ми. Дядо поправя стол. Спомням си мириса на дърво, мириса на дърво!

Спомням си униформите на германците. Спомням си евакуираните.

Спомням си, веднъж сънувах, че живея в дирижабъл. Или беше космически кораб?

Спомням си Х. Г. Уелс, Сименон, Рей Бредбъри.

Спомням си цветните илюстрации на „Кориере дела доменика“. Също и „Флаш Гордън“.

Спомням си, че Фелини ми казваше Снапорац.

Спомням си първия ми ученически лагер.

Спомням си Чехов: и по-точно капитан Сольоний, който в „Три сестри“ прави „Кът, кът, кът“.

Спомням си първия път, когато видях планините и снега, както и вълнението, което изпитах.

Спомням си музиката на „Stardust“. Беше преди войната. Танцувах с едно момиче, облечено с рокля на цветя.

Спомням си конете от старата реклама на бирата „Перони“.

Спомням си отлично вкуса и мириса на супата от нахут. И си спомням, че в нощта на Рождество играехме на томбола.

Спомням си ужасяващия грохот на „Liberators“, американските самолети от първата бомбардировка на Рим.

Спомням си елегантната лекота на Фред Астер.

Спомням си, когато в забавен кадър човек стъпи за пръв път на Луната. Но къде ли се намирах?

Спомням си, че видях първия си филм в Торино: Бен Хур, с Рамон Новаро. Бях шестгодишен.
Спомням си Париж по времето, когато се роди дъщеря ми Киара.

Спомням си оризовите супи. Но да ги купуваш всеки ден беше трудничко. Струваха четирийсет стотинки.

Спомням си първата ми мъжка шапка, беше модел „Саратога“.

Спомням си смешките на Шарло.

Спомням си за моя брат Руджеро.

Спомням си, че Цицерон е роден през 106 година преди Христа, 2122 години преди мен: но пък на две крачки от моя дом в Арпино. Дядо ми се гордееше: „Vitam regit fortuna, non sapientia“, казваше ми, цитирайки нашия съгражданин. После въздъхваше: „Е да, съдбата управлява живота, не мъдростта“.

Спомням си една лятна вечер с мирис на дъжд.

Спомням си приключенията на Одисей: „Музо, запей ми за този герой многоопитен…“.

Спомням си Касиус Клей (наречен „Езикът“) в Ню Йорк срещу Фрейзър.

Спомням си красивата побеляла глава на архитект Ридолфи, професора ми по архитектурно проектиране.

Спомням си първите рисунки на дъщеря ми Барбара.

Спомням си моя проект да повдигна Тибър, прокарвайки път отдолу.

Спомням си Грета Гарбо, която ми гледа обувките, а после ми казва: „Italian shoes?“.

Спомням си първата ми изпушена цигара. Беше напълнена със свила от царевични кочани.

Спомням си ръцете на чичо ми Умберто: ръце силни като клещи, ръце на скулптор.

Спомням си тишината, която обгръщаше ресторанта „Chez Maxim’s“, когато Гари Купър се появяваше в бял смокинг.

Спомням си една малка гаричка и шума от влаковете. Спомням си касиерката от бара на гаричката. От касата се чуваше: „Длин-длин! Длин-длин!“ „Консумация!“

Спомням си Мерилин Монро.

Спомням си, че първият автомобил мое притежание беше един „Тополино Джардинета“.

Не знам защо си спомням тези глупави стихчета: „О, колко хубави дъщери, Мадам Дор?, о, колко хубави дъщери“.

Спомням си светулките, които вече изчезнаха.

Спомням си снега на Червения площад в Москва.

Спомням си един сън, в който някой ми казва да нося със себе си спомените от бащината ми къща.
Спомням си едно пътуване с влак по време на войната: влакът влиза в тунел, настъпва пълен мрак и тогава, без да каже дума, една непозната ме целува по устните.

Спомням си за кюрдите, струпани като в библейско преселение; спомням си, че не трябва да забравям насилието в толкова абсурдно жестоки картини.

Спомням си също и усещането за тишина и светлина, надвиснали върху Йерусалим като мистична мараня.

Спомням си копнежа да видя докъде ще стигне този свят, какво ще се случи в 2000 година, а аз да бъда свидетел и да си спомням всичко като някой стар слон, да, защото – спомням си – винаги съм бил любопитен, толкова любопитен!

И после си спомням, когато ходехме на лов за гущери – моята прашка!

Спомням си първата ми любовна нощ.

Спомням си, да, аз си спомням ..................................................................

* * *

For Marcello Mastroianni in Amazon.co.uk

Beyond the Latin Lover: Marcello Mastroianni, Masculinity, and Italian Cinema by Jacqueline Reich

.

Marcello mastroianni le jeu plaisant du cinema

.

.

.

„Биография на глада“ от Амели Нотомб

Издателство: Колибри, 2010, 160 с.

Цена:  12 лв. -> 11,40 лв.

¤

Из „Биография на глада“ от Амели Нотомб

Има един архипелаг в океана, който сега се казва Вануату, а преди се е казвал Нови Хeбриди. Там никога не е имало глад. Разположен не много далече от Нова Каледония и островите Фиджи, Вануату притежава две предимства, които са изключително рядко срещани в комбинация: изобилие и изолираност. Като се има предвид, че става дума за архипелаг, второто предимство изглежда очевидно. Обаче има острови, които са много посещавани, а Нови Хебриди са нечувано слабо познати.

Такава е странната историческа истина – никой никога не е имал желание да отиде на Вануату. Даже бедната роднина на географията, Островът на Отчаянието, не е лишен от почитатели – безнадеждно звучащото му име е по свой начин привлекателно. Ако човек иска да подчертае самотата си или да си поиграе на прокълнат поет, би постигнал отличен ефект с думите: „Връщам се от Острова на Отчаянието.“ Този, който идва от Маркизите, може да мине за приятел на природата, пътешествието до Полинезия ще ни припомни Гоген и т.н. Завръщането от Вануату не би предизвикало никаква реакция.

Това е доста чудно, като се има предвид, че Нови Хебриди са очарователни острови. Те притежават всички бленувани океански атрибути: палми, плажове от фин пясък, кокосови орехи, цветя, лесен живот и т.н. Може да се каже, че тези острови са извънредно островни. Но защо ли островната магия, с която ни въздейства коя да е самотна скала, накисната във водата, не функционира по отношение на Вануату?

Изглежда, че абсолютно никой не се интересува от това място.

Тази липса на интерес ме очарова.

Пред очите ми е картата на Океания в стария „Ларус“ от 1975 година. По онова време република Вануату все още не е съществувала, а Нови Хебриди са били под френско-британско управление.

Картата е красноречива. Океания е разграфена от тези абсурдни и прекрасни линии, наречени морски граници – сложни и окончателни като произведения на кубизма. Тук сякаш има нещо от теорията на множествата – така например островите Уолис се пресичат с островите Самоа, които пък изглежда, че са част от островите Кук – човек нищо не може да разбере. Натъкваме се на сложни политически ситуации, даже на истински кризи: за островите Лайн например, еднакво слабо познати и под екзотичното име Екваториални Споради, спорят Съединените щати и Великобритания. Каролинските острови, които намират начин да принадлежат едновременно на Австралия, Нова Зеландия и Великобритания, стигат дотам в перверзията, че съществуват на практика само под английско владичество. И така нататък.

Човек си казва, че Океания е ексцентрикът на атласа. Сред цялата тази бъркотия Вануату впечатлява със своята безличност. Нищо не го извинява: да бъде под общото господство на две класически враждуващи страни като Франция и Великобритания и да не предизвика и най-дребния конфликт е просто израз на слабоволие. А че си е извоювал независимостта, без някой да я оспори, че и без никой да я забележи, е наистина жалко!

Оттогава Вануату е сърдит. Не знам дали още когато е бил Нови Хебриди се е сърдел, но сега този факт не буди съмнение. Имам доказателства. По някакво случай-но стечение на обстоятелствата получих каталог за изкуството на Океания, надписан за мен (защо?) от неговия автор, жител на Вануату. Този господин, чието име е толкова сложно, че не успявам дори да го препиша, явно ми е обиден, ако трябва да се вярва на следните няколко реда:

На Амели Нотомб
Да, знам, че не ви пука.
Подпис
11/7/2003

* * *

Amelie Nothomb at Amazon.fr

Ni d’Eve ni d’Adam de Amelie Nothomb.

Stupeur et tremblements de Amelie Nothomb.

Acide sulfurique de Amelie Nothomb.

.

.

.

1.  Милениум: Мъжете, които мразеха жените от Стиг Ларшон

Издателство: Колибри, 2009, 461 с.

Цена: 16 лв.  -> 17,20 лв.

МИЛЕНИУМ е името на вестника, чийто съсобственик и отговорен редактор Микаел Блумквист е главен герой в едноименната трилър-трилогия. Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех. „Мъжeтe, които мразеха жените“, първата книга от поредицата, получава наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски роман за 2005 г.

Микаел Блумквист е разследващ журналист, разкрил ред скандални случаи и несправедливо осъден за клевета заради написана от него изобличителна статия срещу могъщ шведски финансов магнат.

2. Милениум: Момичето, което си играеше с огъня от Стиг Ларшон

Издателство: Колибри, 2010, 640 с.

Цена: 18 лв. -> 17,10 лв.

„Момичето, което си играеше с огъня“ е втората книга от поредицата. Тя е определена за криминален роман на 2006 г. от Шведската академия за криминална литература.

Ексцентричната и асоциална Лисбет Саландер, на която никой компютър не може да се опре, попада в центъра на драматични събития, свързани със загадъчното й минало. Обвинена в тройно убийство и въвлечена в гонитба на живот и смърт, в която тя е мишената, Лисбет решава веднъж завинаги да скъса със сенките от миналото, да накаже тези, които го заслужават. По същото време Микаел Блумквист започва да работи върху един невероятно горещ репортаж, свързан с търговия със секс робини. Много от замесените в случая са високопоставени обществени личности.

3. Милениум: Взривената въздушна кула от Стиг Ларшон

Издателство: Колибри, 2010, 672 с.

Цена: 18 лв. -> 17,10 лв.

„Взривената въздушна кула“ е третата книга от поредицата. Cлед като във втория том я убиват и погребват, ексцентричната и свръхинтелигентна Лисбет Саландер все пак оцелява! В болницата в Стокхолм, където претърпява сложна мозъчна операция, хакерката лежи близо до баща си, зловещия Залаченко, когото пък тя за малко не убива. Лисбет продължава да е обвинена в тройно убийство. Закрилниците на Залаченко от тайнствената Секция, служители от Полицията за сигурност, прокурори, полицаи и част от самата държавна машина се съюзяват с намерението да я унищожат. Микаел Блумквист ще тръгне по следите на конспирацията, а сестра му Аника Джанини ще поеме защитата на Лисбет на предстоящия процес. Междувременно, макар и в тежко здравословно състояние, Саландер няма да се предаде, а ще продължи да се бори и отмъщава: първо от болницата – естествено, с помощта на верния си компютър, и накрая на самия процес. С пълен успех. Така в третия, последен том на „Милениум“ читателят най-после научава как свършва всичко. А му се иска да има още!

¤

За трилогията

Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех и получава две престижни награди. От трите книги само в Швеция са продадени близо 4 милиона екземпляра, а по света – над 30 милиона!

¤

За автора

Стиг Ларшон (1954–2004) е известен шведски журналист, писател и общественик. През 2004 г. предава за печат първите три книги от криминалната поредица „Милениум“ и умира от инфаркт, без да дочака появата им на книжния пазар. Носят се непотвърдени слухове, че смъртта му е свързана с дейността му на разследващ журналист.

¤

Из  „Милениум: Взривената въздушна кула“ от Стиг Ларшон

ДОКТОР АНДЕШ ЮНАСОН бе събуден от сестра Хана Никандер малко преди един и половина сутринта.

– Какво има? – объркан попита той.

– Идва хеликоптер. Двама пациенти. Възрастен мъж и млада жена. Тя е простреляна.

– Аха – каза уморено Андеш Юнасон.

Чувстваше се доста бодър, въпреки че бе дремнал не повече от половин час. Беше нощна смяна в спешното отделение на Салгренската болница в Гьотеборг. Отвратително натоварена вечер. След 18 часа, когато отиде на работа, болницата бе приела четирима, пострадали при катастрофа от фронтален удар. От тях един бе в критично състояние, а друг бе обявен за мъртъв веднага след пристигането им. Беше се погрижил и за сервитьорка с обелено коляно при кухненски инцидент в ресторант на Авеню, спаси живота и на четиригодишно момченце, постъпило в болницата със спряно дишане след поглъщане на колелце от автомобил играчка. Освен това успя да превърже тийнейджърка, паднала с велосипеда си в дупка. Пътните служби бяха сметнали за уместно да разкопаят улицата точно при излаза от велоалея, а някой дори бе съборил предупредителните знаци в дупката. Момичето получи четиринайсет шева на лицето и щеше да има нужда от два нови предни зъба. Юнасон помогна и на ентусиазиран ковач лаик, успял да си отсече парче от пръста.

Към единайсет броят на спешните пациенти намаля. Той направи обиколка и провери състоянието на новопостъпилите, после се оттегли в стаята за почивка малко да отдъхне. Смяната му свършваше в 6 часа и рядко успяваше да поспи, дори да нямаше спешни случаи, но точно тази нощ почти веднага се бе унесъл.
Сестра Хана Никандер му подаде канче чай. Още не знаеше подробности за новите пациенти.

Андеш Юнасон погледна през прозореца и видя, че над морето силно святка. Хеликоптерът наистина бе излетял в последната минута. Внезапно силно заваля. Бурята връхлиташе и Гьотеборг.
Докато стоеше до прозореца, чу шума на мотора и видя хеликоптера да кръжи над площадката за кацане. Затаи дъх, когато си даде сметка, че на водача му е трудно да го държи под контрол. После машината изчезна от полезрението му и лекарят чу как моторът забавя обороти. Пое глътка чай и остави настрана канчето.

АНДЕШ ЮНАСОН ПОСРЕЩНА НОСИЛКИТЕ на входа на спешното. Колежката му от смяната Катарина Холм се погрижи за първия пациент, когото вкараха вътре – възрастен мъж с тежка лицева рана. На доктор Юнасон се падна грижата за втория пациент, простреляната жена. Направи бърз преглед и установи, че става дума за момиче, вероятно в тийнейджърска възраст, окървавено и мръсно, с тежки рани.
Повдигна одеялото, с което я бяха завили от Спасителната служба, и видя, че някой бе залепил огнестрелните рани на хълбока и рамото с широка сребриста лента, което прецени като необичайно умна инициатива. Тиксото спираше кръвотечението и предпазваше раните от бактерии. Установи, че куршумът е минал през външната страна на хълбока и е навлязъл право в мускулната тъкан. После повдигна рамото и локализира входящата рана на гърба. Нямаше изходяща рана, което означаваше, че куршумът е заседнал някъде в рамото. Надяваше се да не е навлязъл в белия дроб и след като не откри кръв в устата на момичето, заключи, че надеждата му се оправдава.

– Рентген – каза на асистиращата сестра. Повече обяснения не бяха нужни.

Най-накрая разряза превръзката, направена от хората от Спасителната служба около черепа й. Замръзна, когато с пръсти усети входящата рана и разбра, че момичето е било простреляно в главата. И там липсваше изходна рана.

Андеш Юнасон постоя няколко секунди, наблюдавайки момичето. Внезапно се почувства потиснат. Често описваше работата си като сходна с тази на футболния вратар. На работното му място ежедневно пристигаха хора в различно състояние с една-единствена цел – да получат помощ. 74-годишни лелки, паднали в галерията на Нурдстан със спрели сърца, 14-годишни момчета с пробит от отвертка бял дроб и 16-годишни момичета, гълтали таблетки екстази и танцували осемнайсет часа, след което припаднали с посинели лица. Имаше жертви на трудови злополуки и насилие. Малки дечица, нападнати от бездомни кучета на площад Васа, и сръчни мъже, които само искали да нарежат няколко дъски с „Блек & Декер“ и прерязали китките си до костния мозък.

Андеш Юнасон беше вратарят, застанал между пациентите и погребалното бюро. Работата му се състоеше в това да решава какви мерки да се вземат, за да опази вратата. При погрешно решение пациентът можеше да умре или да остане инвалид за цял живот. Най-често вземаше правилните решения, които зависеха от специфичните проблеми на всеки наранен пациент. Удар с нож в дроба или счупване при автомобилна катастрофа бяха ясни и видими. Пациентът оживяваше в зависимост от големината на нараняването и от неговата сръчност.

Имаше два вида наранявания, които Андеш Юнасон ненавиждаше. Едните бяха сериозните обгаряния, които независимо от предприеманите от него мерки водеха до доживотно страдание. Другите бяха раните по главата.

Момичето пред него можеше да живее с куршум в бедрото и куршум в рамото. Но куршум някъде в мозъка й беше проблем от съвсем друга величина. Внезапно чу сестра Хана Никандер да казва нещо.

– Моля?

– Това е тя.

– Какво искаш да кажеш?

– Лисбет Саландер. Момичето, което преследват от няколко седмици за тройното убийство в Стокхолм.

Андеш Юнасон погледна лицето на пациентката. Именно нейната паспортна снимка той и останалите шведи бяха видели по афишите, с които бе облепена всяка будка за цигари от Великден насам. А сега самата убийца бе простреляна, което в крайна сметка беше някаква форма на поетична справедливост.

Но това не го засягаше. Работата му бе да спасява живота на пациентите си независимо дали са тройни убийци, или лауреати на Нобелова награда. Или и едното, и другото.

* * *

Stieg Larsson at Amazon.de

Verblendung (1): Roman von Stieg Larsson

.

.

.

Verdammnis (2): Roman: Millennium Trilogie 2 von Stieg Larsson

.

.

.

Vergebung (3): Roman: Millennium Trilogie 3 von Stieg Larsson

.

.

.

.

Харуки Мураками (Haruki Murakami) е признат от световната литературна критика за един от най-добрите съвременни японски автори. Той със сигурност e най-превежданият в чужбина и с най-високи тиражи на книгите си, издавани и преиздавани многократно не само в САЩ и Западна Европа, но и в Русия, Румъния, Сърбия и пр. Творчеството му е изпълнено с поезия и ониризъм, което обяснява факта, че всяка от книгите му се продава в повече от 2 000 000 екземпляра.

„Страна на чудесата за непукисти и краят на света“ от Харуки Мураками

Издателство: Колибри, 2010, 412 с.

Цена: 16 лв. -> 15,20 лв.

Художествена литература -> Преводна художествена литература -> Световна проза

В този роман Мураками ни поднася главозамайваща комбинация от модерност, разюздано въображение и алегоричност, а за черешка на върха ще намерите и голяма доза киберпънк. Героят непукист е трийсет и пет годишен разведен мъж с колекция от бутилки с вносно уиски, запален по старите американски филми и готвенето. Липсват му само чувства, което, заедно с блестящите му компютърни умения, го прави идеален кандидат за тайнствения застаряващ учен, заселил се в дълбините на токийската канализация. Ученият привиква героя и го прави част от проект, наречен "Краят на света". Двата свята на героя започват да се преплитат по невъобразим начин, докато накрая се сливат и той за първи път се усеща свободен от всепроникващия контрол на японското общество над индивида. "Страна на чудесата за непукисти и краят на света" е рядък образец на постмодерния роман със завидна интелектуална дълбочина и стилистична завършеност, дар от един дързък автор с оригинален поглед върху писането.

¤

Из „Страна на чудесата за непукисти и краят на света“ от Харуки Мураками

Асансьорът продължи невъзможно бавното си изкачване. Най-малкото ми се струваше, че е изкачване. Не можех да кажа със сигурност: беше толкова бавно, че просто бях изгубил всякаква ориентация. Можеше да се спуска, а можеше и изобщо да не помръдва. Но да приемем, че е вървял нагоре. Само предположение. Нищо чудно да се бях качил дванайсет етажа, а после да бях слязъл три. Нищо чудно и да бях обиколил земното кълбо. Откъде да знам?

Всичко до последното нещо в този асансьор беше на светлинни години от долнопробния асансьор конвейерно производство в жилищния ми блок, който в сравнение с чекръка по кладенците беше мръднал само с една идейка нагоре по еволюционната стълбица. Да не повярваш, че двете машини имат еднакво име и предназначение. Като асансьори и двете разширяваха обозримите предели на такива устройства.

Първо, да вземем размерите. Асансьорът беше толкова просторен, че преспокойно можеше да служи за офис. Вкарваш вътре бюро, добавяш шкаф и етажерки, слагаш и кухненски бокс и пак ще ти остане място. А щом вече си почнал, спокойно можеш да сместиш вътре и три камили заедно с палма със средни размери.

Второ, беше много чисто. Стерилно като в нов ковчег. Стените и таванът бяха от лъсната неръждаема стомана без прашинка по тях, подът беше застлан с безупречно чист мокет в красив мъхестозелен цвят.

Трето, беше мъртвешки тихо. От мига, в който се качих, а вратите се плъзнаха и се затвориха, не се беше чул никакъв звук – и един-единствен звук в буквалния смисъл на думата. Тиха вода.

И още нещо: липсваха повечето джаджи, каквито очаквате да видите по асансьорите. Къде например беше таблото с бутоните и копчетата? Нямаше номера на етажите, които да натискаш, ОТВОРИ ВРАТАТА и ЗАТВОРИ ВРАТАТА, нямаше СТОП. Нищо. И заради всичко това се чувствах напълно беззащитен. Нямаше ги не само бутоните, нямаше светлинки, които да показват на кой етаж си стигнал, нямаше обозначение за максимално допустимото тегло, нямаше предупреждения, нямаше дори табелка с името на фирмата производителка. Камо ли пък да се опитваш да откриеш авариен изход. А аз бях запечатан вътре. Беше изключено този асансьор тук да е преминал проверка за противопожарна безопасност. Все пак си има някакви изисквания към асансьорите.

Докато гледах вторачено тези четири голи стени от неръждаема стомана, си спомних един филм, в който Худини както винаги се измъква блестящо. Омотан в не знам колко въжета и вериги, натикан в голям сандък, и той прихванат здраво с друга дебела верига, Худини се понесе шеметно с всичко това над Ниагарския водопад. Или може би се гмурна в студената вода на Северния ледовит океан. Пак добре, че не бях завързан; колкото до фокусите, нямах никаква представа от тях и тук Худини беше едни гърди пред мен.
Всъщност нямах представа дори дали се движа, или стоя на едно място.

Престраших се да се изкашлям, но изобщо не прокънтя като кашлица. Звукът беше глух, все едно мяташ глина по гладка бетонна стена. Направо не повярвах, че такъв глух звук е излязъл от собственото ми тяло. Опитах да се изкашлям още веднъж. Резултатът беше същият. Стига с това кашляне.

Стоях сякаш цяла вечност в тази херметично затворена гробница. Вратите не даваха признаци, че някога ще се отворят. Застиналост в безпределна тишина, натюрморт: „Мъж в асансьор“.

Започнах да се притеснявам. Ами ако машината се беше повредила? Или, да предположим, диспечерът на асансьора – ако приемем, че имаше такъв в сградата – е забравил, че съм тук, в тази кутия? И друг път ме бяха забравяли.

Ослушах се с надеждата да чуя нещо, каквото и да било, но до мен не достигна и звук. Долепих ухо до стената от неръждаема стомана. Така си и знаех – никакъв звук. Единственото, което постигнах, бе да оставя отпечатъка от ухото си върху студения метал. Асансьорът очевидно беше изработен от чудотворна сплав, която поглъщаше всички звуци. Опитах да си свирукам „Дани, момчето ми“, но се чу нещо като свистене, издавано от болно от астма псе.

Не ми оставаше почти нищо друго освен да се облегна на стената и да преброя дребните пари по джобовете си. За човек с моята професия е важно да знае как да убива времето точно както за боксьора е важно да се тренира, като стиска гумена топка. Въпреки че в строгия смисъл на думата това изобщо не е убиване на време. Само чрез усърдно повторение можеш да си върнеш вътрешното равновесие.

Винаги ходя подготвен, с джобове, пълни с дребни монети. В десния си джоб държа монетите от сто и от петстотин йени, а в левия – монетите от петдесет и от десет йени. Монетите от една и от пет йени нося в задния джоб, но те обикновено не влизат в броенето. Пъхам едновременно ръце и в двата джоба: дясната брои монетите от сто и от петстотин йени, а през това време лявата брои монетите от петдесет и от десет йени.

Който не е опитвал никога, ще се затрудни да схване как се брои по този начин и в началото наистина не е лесно. Десният мозък и левият мозък правят отделни сметки, които после се обединяват като двете половини на разрязана диня. Не е просто, докато не го усвоиш.

Да ви призная, не мога да кажа дали наистина дясната и лявата страна на мозъка ми смятат поотделно. Един специалист неврофизиолог сигурно ще ви го обясни по-ясно. Аз обаче не съм неврофизиолог. Единственото, което знам, е, че докато смятам, имам чувството, че използвам поотделно дясната и лявата страна на мозъка си. И щом приключа със смятането, умората, която ме наляга, като че ли е с качество, различно от умората след обичайно смятане. За удобство го възприемам като десен джоб със сумата от десния мозък и ляв джоб със сумата от левия мозък.

Като цяло се смятам за човек, който възприема както му е удобно нещата, събитията и живота наоколо. Не че съм чак такъв непукист и държа само на удобството си – макар че наистина проявявам наклонности в тази посока, – просто съм се убедил, че ако възприемаш нещата, както ти е удобно, най-лесно разбираш истинската им природа.

Да кажем например, че планетата Земя не е кълбо, а огромна ниска маса – какво щеше да се промени във всекидневния живот? Е да, примерът е изсмукан от пръстите – човек не може да пренареди толкова произволно житейските истини. И все пак, ако за удобство си представим планетата Земя като огромна ниска маса, това всъщност ще помогне да разчистим куп ненужни неща: безполезни условности от рода на земно притегляне, часови пояси и екватор – досадни подробности, породени от възгледа, че Земята е кръгла. Така де, колко пъти екваторът ще играе някаква роля в бита на един обикновен човек?

Но да се върнем към онова, което ни е подръка – по-точно под ръце, защото дясната и лявата вършат всяка своята си работа и съвсем не е лесно да правиш успоредни сметки. Дори на мен ми отне страшно много време да го усвоя. Но усвоиш ли го веднъж, свикнеш ли, то вече е нещо, което не можеш да забравиш. Както не забравяш да караш колело или да плуваш. Което не значи, че малко упражнения ще ти дойдат зле. С повторение ще подобрите техниката и ще направите стила си по-изтънчен. Ако не за друго, то заради това държа ръцете си постоянно заети.

Този път имах в единия джоб три монети от петстотин йени и осемнайсет от сто йени, а в другия – седем монети от петдесет йени и шестнайсет от десет йени. Което прави общо три хиляди осемстотин и десет йени. Сметки като тази изобщо не ме затрудняват. По-лесно е, отколкото да преброя пръстите на ръцете си. Доволен, се облегнах на стената от неръждаема стомана и погледнах право напред към вратите. Те пак не се отваряха.

Защо стояха затворени толкова дълго? Отхвърлих плахо предположенията, че асансьорът е излязъл от строя и диспечерът ме е забравил. И двете не бяха особено реалистични. Това не означава, че асансьорите не излизат никога от строя и диспечерите не проявяват никога немарливост. Обратното, знам със сигурност, че това се случва твърде често в реалния живот. Мисълта ми е, че в една изключителна реалност – в случая този нелепо лъскав асансьор – неизключителното може за удобство да се отпише като изключителен парадокс. Нима беше възможно човек, успял да създаде такъв асансьор като на Том Суифт, да не поддържа в изправност машината или след като някой се качи на нея, да забрави какво да прави?

Отговорът е очевиден. Не.

Такова нещо не се случва никога.

Особено при положение, че до този момент те са били толкова добросъвестни и педантични. Бяха се погрижили и за най-дребните подробности, бяха измерили направо до милиметър всяка моя стъпка. При входа на сградата ме спряха двама от охраната, които ме попитаха при кого отивам, провериха дали ме има в списъка с посетителите, накараха ме да им покажа шофьорската си книжка, логнаха се в компютъра, за да ме намерят в базата с данни, след което бях тикнат набързо в асансьора. По-лесно ще проникнеш и в Банката на Япония. Беше немислимо, след като са направили всичко това, да се издънят точно сега.

Единственото възможно обяснение беше, че съвсем преднамерено са ме поставили в такова положение. Искали са да не чувствам движението на асансьора. Искали са той да пъпли толкова бавно, за да не разбера накъде отивам, дали нагоре или надолу. Сега вероятно ме наблюдаваха със скрита камера.

За да не умра от скука, реших да потърся обектива на камерата. После обаче се запитах какво ще спечеля, ако я намеря. Щях да ги предупредя, те щяха да забавят асансьора и аз щях да закъснея още повече.
Затова реших да не правя нищо. Бях тук по работа. Нямах причини да се притеснявам, нямаше защо да се тревожа.

Облегнах се на стената на асансьора, бръкнах си в джобовете и отново преброих монетите. Три хиляди седемстотин и петдесет йени. Готово. Справих се за нула време.

Три хиляди седемстотин и петдесет йени ли? Как така? Някъде бях допуснал грешка. Дланите ми се покриха с пот. Не бях бъркал нито веднъж през трите години, откакто броях. Това беше на лошо. Затворих очи и прочистих десния си мозък и левия си мозък така, както си чистите очилата. После извадих от джобовете и двете си ръце и разперих пръсти, за да изсъхне потта. Като Хенри Фонда, когато се готви за престрелка в „Магьосникът“.

Двете ми ръце със съвършено сухи длани и пръсти се пъхнаха в джобовете, за да преброят за трети път. Щях да се почувствам по-добре, ако третия път сметката съвпадаше с някой от първите два пъти. Кой ли не греши! При обстоятелствата, в които се бях озовал, може би се притеснявах, да не говорим, че бях доста самоуверен. Бърках за пръв път. Затова трябваше да сметна монетите вярно – и всичко щеше да бъде наред.
Но още преди да съм се заел, вратите на асансьора се отвориха. Без предупреждение, без звук, просто се плъзнаха в двете посоки и се отвориха. Бях погълнат от толкова важното броене и дори не забелязах. Или, по-точно, очите ми видяха, че вратите се отварят, но аз не схванах докрай смисъла на случващото се. Отварянето на вратите означаваше, разбира се, че двете пространства, на които дотогава същите тези врати бяха отказвали достъпна връзка, сега вече бяха обединени. И че асансьорът е пристигнал.

* * *

Haruki Murakami at Amazon.co.uk

Hard-Boiled Wonderland and the End of the World by Haruki Murakami

.

Kafka on the Shore by Haruki Murakami

.

.

.

Антонио Скармета - Пощальонът на Неруда. Роман

Издателство: Колибри, 2010, 124 с.

Цена: 10 лв.

Из "Пощальонът на Неруда"

През юни 1969 година две причини, колкото прекрасни, толкова и тривиални, накараха Марио Хименес да смени попрището си. Първо, Марио недолюбваше рибарските занимания, които го изкарваха от леглото преди зазоряване, почти винаги когато сънуваше дръзки любовни авантюри с героини толкова пламенни, колкото онези, които виждаше на екрана в киното на Сан Антонио. Този негов ониричен талант, ведно с упоритата му привързаност към простудите, истински или измислени, с които през ден оправдаваше нежеланието си да приготвя такъмите на бащината си лодка, му позволяваше да се забавлява под дебелите чилски одеяла и да става все по-добър в идиличните си съновидения. Когато рибарят Хосе Хименес се връщаше от открито море, гладен и вир вода, Марио облекчаваше чувството си за вина, като му приготвяше обяд от хрупкав хляб, свежи салати от домати и лук, плюс магданоз и кориандър, а самият той поглъщаше един драматичен аспирин, щом сарказмът на баща му го пронижеше чак до костите.

– Потърси си работа – беше сухата и сурова фраза, с която мъжът увенчаваше обвинителния си поглед, чиято продължителност можеше да стигне до десет минути и при всички случаи не падаше никога под пет.

– Да, татко – отвръщаше Марио и си изтриваше носа с ръкава на жилетката.

И ако това беше тривиалната подбуда, то щастливата бе притежаването на едно весело колело марка „Легнано“, благодарение на което Марио сменяше неизменния незначителен хоризонт на рибарското заливче с малко по-голямото пристанище на Сан Антонио – то, в сравнение с неговото селце, го впечатляваше все едно беше някой пищен Вавилон. Самото съзерцаване на киноафишите с жени със страстни устни и корави мъжаги, стиснали хавански пури между безупречните си зъби, го докарваше до транс, от който излизаше след два часа кинолента, за да подкара безутешно колелото си обратно към обичайното си ежедневие, понякога под крайбрежния дъжд, вдъхновяващ го за епични простуди. Великодушието на баща му не стигаше дотам, че да насърчава мързела му, тъй че в някои дни от седмицата Марио Хименес, останал без пари, трябваше да се примирява с набези из магазините за списания втора употреба, където се задоволяваше да поглажда с ръка снимките на любимите си актриси.

Беше един от тези дни на безнадеждно скитане, когато видя обява на прозореца на пощенската станция, на която не можа да устои, въпреки че бе написана на ръка и върху скромен лист от тетрадка по математика – предмет, по който не беше блестял дори в началното училище.

Марио Хименес никога не слагаше вратовръзка, но преди да влезе, нагласи яката на ризата си, все едно имаше такава, и се опита без особен успех с две прекарвания на пръсти вместо гребен да прибере гривата си, наследена от снимките на „Бийтълс“.

– Идвам за обявата – издекламира той на чиновника с усмивка, която конкурираше усмивката на Бърт Ланкастър.

– Имаш ли колело? – попита отегчено чиновникът.

Сърцето и устните му отговориха в един глас:

– Да.

– Добре – каза служителят, като почистваше очилата си, – мястото е за пощальон на остров Негра.

– Какво съвпадение – рече Марио. – Аз живея наблизо, на залива.

– Много хубаво. Лошото е, че има само един клиент.

– Един-единствен?

– Ами да. На залива всички са неграмотни. Не могат да прочетат дори сметките си.

– И кой е клиентът?

– Пабло Неруда.

Марио Хименес преглътна онова, което му се стори, че е цял литър слюнка.

– Но това е страхотно.

– Страхотно? Получава цели килограми кореспонденция всеки ден. Да въртиш педалите с чантата на гърба е все едно да носиш слон на раменете си. Пощальонът, който го обслужваше, се пенсионира, изгърбен като камила.

– Но аз съм само на седемнайсет години.

– А здрав ли си?

– Аз ли? Като кремък. В живота си не съм се простудявал.

Чиновникът плъзна очилата по ръба на носа си и го погледна над рамките.

– Заплатата е мизерна. Другите пощальони се оправят с бакшишите. Но с един клиент едва ще ти стига за кино веднъж седмично.

– Искам мястото.

– Добре. Аз се казвам Косме.

– Косме.

– Трябва да ми викаш „дон Косме“.

– Да, дон Косме.

– Аз съм твоят шеф.

– Да, шефе.

Мъжът вдигна една синя химикалка, духна й, за да стопли мастилото, и попита, без да го погледне:

– Име?

– Марио Хименес – отвърна Марио Хименес тържествено.

И приключил с изговарянето на тази жизненоважна информация, той отиде при прозореца, махна обявата и я напъха възможно най-дълбоко в задния джоб на панталона си.

¤

Пол Остър - „Музика на случайността“

Издателство: Колибри, 2010, 224 с.

Цена: 12 лв. -> 11,40 лв.

Из "Музика на случайността"

Цяла година не пипна нищо друго, само кръстосваше Америка надлъж и нашир с колата, докато чакаше да му свършат парите. Дори се изненада, че изкара толкова дълго, но едно нещо някак си водеше към второ и, докато Наш успееше да разбере какво точно му се случва, той вече се оказваше от другата страна на бариерата, пред която иначе би могъл и да се спре. На третия ден от тринайсетия месец срещна един хлапак, който сам наричаше себе си Джакпота. Беше една от онези съвсем случайни, епизодични срещи, които изникват изневиделица, като че от нищото – сякаш клонче, пречупено от вятъра, най-ненадейно се приземява в краката ти. Ако се беше случила в друг момент, много е съмнително дали Наш
щеше дори устата си да отвори. Но тъй като вече се беше предал, тъй като си мислеше, че така или иначе вече няма какво да губи, видя в непознатия някакъв обрат, шанс да направи нещо за себе си, преди да е станало твърде късно. И без окото му да мигне, се хвърли с главата напред.

Без дори да трепне от страх, Наш затвори очи и скочи.

Всичко беше въпрос на последователност, на определено подреждане на събитията. Ако на адвоката не му бяха нужни цели шест месеца, за да го открие, тогава денят, когато срещна Джак Поци, нямаше да го св?ри на пътя и следователно нито едно от нещата, произтекли от тази среща, нямаше да се случи. На Наш не му беше никак приятно да гледа на живота си по този начин, но факт е, че баща му беше умрял точно един месец преди Тереза да го напусне и ако той беше предполагал, макар и съвсем смътно, че го чака наследство, сигурно щеше да я убеди да остане. Но дори да го беше зарязала, вече нямаше да има нужда да кара Джулиет до Минесота, за да я остави при сестра си, и това също щеше да го предпази от онова, което се случи. Но точно тогава той все още беше на работа в пожарната и как при това положение да се грижи за двегодишно дете, когато му се налагаше да бъде на разположение по всяко време на денонощието? Ако разполагаше с някакви пари, щеше да наеме жена, която да живее у тях и да се грижи за Джулиет, но, от друга страна пък – ако имаше пари, нямаше да живеят под наем на долния етаж на една схлупена двуфамилна къща в Съмървил и тогава, по всяка вероятност, Тереза изобщо нямаше да избяга от него. Не че заплатата му беше малка, но ударът, който получи майка му преди четири години, му беше изпразнил джобовете до дъно, а и продължаваше да погасява пропуснатите месечни вноски към старческия дом във Флорида, където беше починала. Като се има предвид всичко това, домът на сестра му, както и да го гледаш, беше единственото разрешение. Поне Джулиет щеше да има възможност да живее в истинско семейство, да бъде сред други деца и да диша чист въздух, а това бе за предпочитане пред всичко, което самият той можеше да й осигури. И тогава съвсем неочаквано адвокатът го намери и му изсипа всичките тези пари. Сумата беше колосална – близо двеста хиляди долара, тоест сума, която Наш изобщо не можеше да си представи, – но, както се оказа, тогава вече беше много късно. Твърде много неща се бяха завъртели през последните пет месеца и дори парите не можеха да спрат по-нататъшното им развитие.

Не беше виждал баща си повече от трийсет години. Последния път, когато това стана, той беше на две годинки, след което всякакви контакти бяха прекъснати – нито едно писмо, нито едно обаждане по телефона, нищо. Според адвоката, който се занимаваше с наследството, бащата на Наш прекарал последните двайсет и шест години от живота си в малък калифорнийски град насред пустинята, недалеч от Палм Спрингс. Притежавал неголям магазин за железария, играел на борсата в свободното си време и никога повече не се оженил. Държал миналото си в тайна, така каза адвокатът, и чак след като един ден Наш-старши влязъл в кантората му, за да си направи завещанието, споменал, че има деца.

– Боледуваше от рак – продължи гласът в телефона – и не знаеше на кого друг да остави парите си. Затова реши, че може да ги раздели между двете си деца – половината за теб и другата половина за Донна.

– Странен начин да изкупиш греха си – каза Наш.

– Ами той си беше особняк, твоят старец, в това няма никакво съмнение. Никога няма да забравя какво каза, като го попитах за теб и сестра ти. Те по всяка вероятност ме ненавиждат – рече, – но вече е късно да се разкайвам. Какво ли не бих дал едно нещо да видя след като пукна – изражението на лицата им, като получат парите.

– Изненадан съм, че е знаел къде да ни намери.

– Не знаеше – отвърна му адвокатът – и повярвай ми, голям зор видях, докато те открия. Трябваха ми цели шест месеца.

– За мен щеше да е много по-добре, ако се беше обадил в деня на погребението.

– Понякога вадиш късмет, понякога – не. Преди шест месеца аз все още не знаех дали двамата сте живи, или мъртви.

Не можеше да се преструва, че скърби, но Наш сметна, че загубата ще го докосне по някакъв друг начин – вероятно нещо, наподобяващо тъга, или пристъп на гняв и съжаление в последния момент. В края на краищата онзи му беше баща и дори само този факт би трябвало да бъде почетен с няколко сериозни мисли за неведомите загадки в живота. Но истината е, че Наш не беше обзет от друго, освен от чиста радост. Парите, които му се изсипаха, бяха нещо толкова невероятно, толкова монументално в последствията, които водеха след себе си, че заличиха всичко останало. Без дори да се спре, за да огледа положението си внимателно, той веднага изплати дълга от трийсет и две хиляди долара към старческия дом „Приятни поля“, купи си нова кола (червен Сааб 900 с две врати – първата нова кола в живота му), след което си осребри всички отпуски, които беше натрупал през последните четири години. Нощта преди да напусне Бостън организира страхотен купон в собствената си къща, стоя със старите си приятели до три часа сутринта, след което, без да си легне дори за малко, се качи на новата си кола и пое към Минесота.

И именно тогава покривът над главата му започна да се огъва. Въпреки всички празненства и стари спомени, които продължиха няколко дни, Наш постепенно проумя, че положението е непоправимо. Твърде дълго беше стоял далеч от Джулиет и сега, когато се върна да я вземе при себе си, тя като че ли го беше забравила. Той си въобразяваше, че телефонните обаждания са достатъчни, че като говори с нея два пъти седмично, тя никога няма да го забрави. Но какво разбира едно двегодишно дете от междуградски разговори? В продължение на шест месеца за нея той е бил само един глас, мимолетен сбор от звуци и така лека-полека се беше превърнал в призрак.

Дори когато престояваше в къщата два-три дни, Джулиет се притесняваше, странеше от него, дърпаше се, не му даваше да я вземе, сякаш вече не вярваше в неговото съществуване. Беше станала част от новото си семейство и за нея той беше нещо като натрапник, чужд човек, сякаш дошъл от друга планета. Ядосваше се, задето я беше оставил там, дори и за това, че беше успял така добре да подреди нещата. Защото Джулиет вече се беше превърнала в обожаваната малка принцеса на новия си дом. Имаше три по-големи от нея братовчедки, с които си играеше, едно куче лабрадор, както и котка, имаше люлка в задния двор на къщата, изобщо всичко, от което се нуждае всяко малко дете. Страшно го беше яд, че зет му е узурпирал неговата роля и с течение на времето вече трудно потискаше омразата си към него. Бивш футболист, който впоследствие се беше преквалифицирал в треньор и учител по математика, в очите на Наш Рей Швайкърт винаги е изглеждал голям тъпанар, но без съмнение човекът умееше да общува с деца, определено имаше подход към тях. Беше типичният Господин Добряк, великодушният американски татко, а като се добави и Донна, която държеше юздите здраво, семейството им беше непоклатимо като скала. Наш вече разполагаше с някакви пари, но как ненадейно се бяха променили нещата? Беше се опитвал да си представи как животът на Джулиет може да стане по-хубав, когато тя се върне с него в Бостън, но не можеше да измисли и един-единствен довод в собствена защита. Искаше да е егоист, да си брани правата, но нервите му не издържаха и най-накрая се предаде пред лицето на очевидната истина. Да изтръгне Джулиет от сегашната й среда – това щеше повече да й навреди, отколкото да й помогне.

* * *

Antonio Skarmeta at Amazon.co.uk

The Postman: A Novel by Antonio Skarmeta

.

.

Paul Auster at Amazon.co.uk

Moon Palace by Paul Auster

.

.

.

„Войната се завръща“ от Анри Пози

Издателство: Колибри, 2010, 332 с.

Цена: 16 лв. -> 15,20 лв.

Тази книга ще предизвика, и то не само във Франция, безпощадна неприязън към мен…

Едни ще видят в нея атака, други – защита. Тя не е нито едното, нито другото.

Тя е само усилие да изложа възможно най-ясно и най-обективно – в този най-критичен момент, който преживяваме от войната насам – онова, което научих, видях и което е в действителност.

. . .

Единствената ми цел беше да покажа какво е положението в едната половина на Европа четиринайсет години след установения де юре мир и да посоча защо се е получило така; да предупредя какви катастрофи ни очакват, ако не проявим нужното внимание, и да обясня защо сме стигнали дотук.

. . .

Всичко, което пиша тук, съм претеглил дума по дума, проверил на място, по време на поредната дълга обиколка из Европа, пета поред след войната, която ме отведе от Загреб до Скопие, от София до Белград, от Солун до Будапеща, от революционните организации до министерските кабинети на диктатурите. Всичко, което ще прочетете – и най-дребния факт, и най-мимолетното твърдение – съм видял и констатирал лично, а и всеки, който сам отиде, където съм бил, би го видял и констатирал на свой ред…

. . .

Войната се завръща, защото мирните договори там именно, където имаше най-много потиснати за освобождаване – по течението на Дунав и на Балканския полуостров, създадоха повече несправедливост, безредие и произвол, отколкото успяха да отстранят; защото техните възвишени и благородни формулировки послужиха за прикритие на най-долни апетити, на най-отвратителни комбинации с цел
завоевания и сделки…

Трябва човек да е бил там, където проведох анкетата си – в тази българска Македония, която потръпва от безпомощен гняв под петата, смазваща врата й; в тази Хърватия, където едни от най-културните европейци са ограбени, поробени, избивани от техните „родни братя“; в тази Унгария, която бе буквално разпъната на кръст в името на справедливостта, за да разбере какво спечелиха някои хора и народи от саможертвата на нашите мъртъвци!

Сега вече знам – няма нищо по-отвратително от потиснатия, превърнал се в потисник!…

. . .

Преди четиринайсет години…

А ето, че все по-застрашително сградата, която бяха издигнали върху най-благородните принципи, с култ към свободата и най-искрена и гореща привързаност към правните норми, заплашва да се срине. От всички страни се появяват пукнатини, дефекти, саботажи. Архитектите бяха недостойно предадени от своите строители.

Мирното дело, което трябваше да премахне войната, ускорено действа за нейното завръщане…

Из „Войната се завръща“ Анри Пози

* * *

Henri Pozzi at Amazon.com

* Black Hand Over Europe, Consisting of: War is Coming Again; Also a Resume of the Story of Woislav Maximus Petrovich, the Secret Protocols to the Balkan Pact of Alliance, and the Constitution of the Serbian Black Hand by Henri; Translated By Mott, Francis J. Pozzi (Published on: 1935-01-01)

* Black Hand Over Europe. Consisting of War is Coming Again. Also a Resume of the Story of Woislav Maximus Petrovith, the Secret Protocols to the Balkan Pact of Alliance and the Constitution of the Serbian Black Hand by Henri Pozzi (Published on: 1935-01-01)

* La Guerre Revient... by Henri (Signed) Pozzi (Published on: 1933-01-01)

Henri Pozzi at Amazon.co.uk

BLACK HAND OVER EUROPE by Henri Pozzi

.

.

.

"И прости нам" от Клаус Корнелиус Фишер

Издателство: Колибри , 2009, 360 с.

Цена: 15 лв. -> 14,75 лв.

Художествена литература -> Преводна художествена литература -> Световна проза -> Съвременна световна проза

Клаус Корнелиус Фишер (Claus Cornelius Fischer) е роден в Берлин, живее в Мюнхен. От 1976 г. работи като автор и преводач на свободна практика. Автор на многобройни романи, един от сценаристите на тв криминална поредица "Местопрестъпление“.

През нощта след Деня на кралицата, честван в цяла Холандия като национален празник, в парк в Амстердам е убито 14-годишно момче. При обстоятелства, които карат дори кръвта на полицаите да замръзне във вените им. Никой от тях не е виждал подобно зверство досега. Комисар Бруно ван Льовен поема случая, който в началото изглежда напълно безнадежден. В процеса на разследването обаче комисарят се сблъсква не само с коварството на престъпника, но и с ограничеността и тъпоумието на колегите си.

Още едно препятствие се изправя пред Ван Льовен - съпругата му Симоне е болна от неизлечимата болест Алцхаймер. Спомените се изтриват. Изчезва ли с тях общият им живот, стопява ли се любовта? Търсейки опора в безоблачното си минало, комисарят се натъква на все повече пясъчни кули, за чието съществуване изобщо не е подозирал. Куфар с прибрани стари писма ще му разкрие изневярата на съпругата му. Кое е това, което човек може да прости? С какво се примирява? Какво продължава да носи в себе си като кървяща рана? Ставаме ли по-щастливи, когато сме били справедливи?

* * *

Claus Cornelius Fischer at Amazon.co.uk

Und vergib uns unsere Schuld: Commissaris Van Leeuwens erster Fall by Claus Cornelius Fischer

TotenEngel by Claus Cornelius Fischer

.

.

2009, 340 с.

Издателство: Колибри

Цена: 16 лв. -> 15,20 лв.

Едва ли има по-награждаван американски писател от Филип Рот (Philip Roth).  През 1997 г. той е удостоен с наградата „Пулицър” за „Американски пасторал”. През 1998 г. получава Националния медал за изкуство на Белия дом, а през 2002 г. му е присъдено най-високото отличие на Американската академия за изкуство и литература – „Златeн медал за художествена литература”. Преди него наградата са получавали автори като Джон Дос Пасос, Уилям Фокнър и Сол Белоу. Два пъти е носител и на „Националната награда за книги” и „Националната награда на кръга на литературните критици”. Три пъти е удостоен с наградата „Пен/Фокнър”.  През 2005 г. „Заговорът срещу Америка” е награден с отличието на Дружеството на американските историци като „изключителен исторически роман на американска тематика за периода 2003-2004 г.” Неотдавна Филип Рот получи и двете най-престижни награди на ПЕН: през 2006 г. наградата „ПЕН/Набоков” за „Цялостно творчество с непреходна оригиналност и ненадминато майсторство”, а през 2007 г. наградата „ПЕН/Сол Белоу” за постижение в американската проза, присъдено на автор, чиито „мащабни постижения по време на цялата писателска кариера го издигат до най-високите редове на американската литература.” Филип Рот е единственият писател, чиито творби са публикувани приживе в цялостно и пълно издание на „Американска библиотека”. Последният от осемте тома се очаква да излезе през 2013 г.

„Призракът излиза” е двайсет и осмият пореден роман на Филип Рот и, както изглежда, последен от поредицата за Цукерман, започната през 1979 г. Нейтън Цукерман е вече на 71 години, завърнал се в Ню Йорк подобно на Рип ван Уинкъл след десетилетие, прекарано в творческо уединение в селските райони на Нова Англия. Поводът е да отиде на лекар заради простатата си, която му създава проблеми с потентността. Но Цукерман си е Цукерман, както и Рот си е Рот, така че не след дълго става ясно, че историята е много по-усложнена, отколкото изглежда на пръв поглед. Само няколко дена след появата си в мегаполиса Цукерман случайно среща жената на Лоноф, неговия идол, както и млад писател, по чиято млада и хубава съпруга започва да залита. Среща и евентуален биограф на Лоноф, който дава мило и драго да проучи „тайната” му. И въпреки вътрешната си съпротива, Цукерман отново се вижда потопен в драматично сгъстен коктейл от любов, желания, вражди и какви ли не силни усещания, които го карат да се чувства по-жив от всякога.

* * *

Philip Roth at Amazon.co.uk

American Pastoral by Philip Roth

The Plot Against America by Philip Roth

Reading Myself and Others by Philip Roth

The Counterlife by Philip Roth

.

.

Изчезналите от Крис Муни

Издателство Колибри, 2009, 292 с. 

15.00 лв. -> 14.25 лв. 

Крис Муни (Chris Mooney) живее край Бостън със семейството си и е автор на четири романа за Дарби МакКормик. Той е голямата надежда на американската криминална литература и огромните тиражи на книгите му са на път да я оправдаят. 

Дарби МакКормик е гимназистка през 1984 г., когато се сблъсква за първи път с убиеца. Тя и двете й най-добри приятелки купонясват в близката гора и стават неволни свидетели. Ала очите и устата на свидетелите трябва да бъдат затворени веднага и завинаги и убиецът методично се залавя за задачата. Той убива едната й приятелка, отвлича другата, след това отвлича и самата Дарби. Тя обаче успява да оцелее, макар че според статистиката шансовете на отвлечен от сериен убиец да оживее са нулеви. Двайсет и пет години по-късно Дарби е криминолог в Бостънската полиция и разследва смразяващ случай – отвличане на жена посред нощ. Следите водят към две жертви – една в миналото, друга в настоящето, като и двете сочат към психопат с прозвище Пътника. Дарби трябва да се отърси от кошмара на своето минало и да се изправи лице срещу лице с убиец, твърдо решен изчезналите и ужасите, на които ги е подложил, никога да не видят бял свят. 

Другите за автора и романа 

Историята те сграбчва за гърлото.
Майкъл Конъли 

Този роман е сред най-добрите – ако не и най-добрият – от всички, които съм прочел тази година.
Харлан Коубън

Книгата ще катапултира Муни в първата редица на съвсем ново поколение автори на трилъри.
Джон Конъли 

Плашещ роман. Плашещ талант
Лий Чайлд 

***
Chris Mooney at Amazon.com

Remembering Sarah by Chris Mooney

World Without End by Chris Mooney

Издателство Колибри, 2009, 404 с.

15.00 лв. -> 14.25 лв.

Харуки Мураками (Haruki Murakami) е роден през 1949 г. в Киото. Впоследствие семейството му се преселва в Кобе, където  е пробужда интересът му към чуждестранната литература. Завършва успешно литературния факултет на токийския университет, а по-късно става съдържател на джаз клуб в Шибоя. Като студент взема участие в антивоенното движение и се обявява срещу войната във Виетнам. Прекарва три години в Гърция и Италия, след което се установява в Принстаун и в продължение на четири години преподава в местния университет.

През 1995 г., след земетресението в Кобе и атентата в токийското метро, решава да се завърне в Япония. Още първата му книга “Чуй как пее вятърът“ (1979) е отличена с престижна награда. Сам той признава, че е повлиян не толкова от японските литературни кодове, колкото от попкултурата, която му е открила прозорец към света. Преводач е на Чандлър, Фицджералд и други големи американски автори, които иска да открие за японската култура.

Харуки Мураками е признат от световната литературна критика за един от най-добрите съвременни японски автори. Той със сигурност e най-превежданият в чужбина и с най-високи тиражи на книгите си, издавани и преиздавани многократно не само в САЩ и Западна Европа, но и в Русия, Румъния, Сърбия и пр. Творчеството му е изпълнено с поезия и ониризъм, което обяснява факта, че всяка от книгите му се продава в повече от 2 000 000 екземпляра.

Танцувай, танцувай, танцувай (Dance Dance Dance)

Aко Кафка се озове в плен на роман, написан от Реймънд Чандлър, а след това придобие и чувство за хумор, в резултат може би ще заговори с гласа на неназования главен герой от този роман на най-големия съвременен японски автор. В това разтърсващо продължение на “Преследване на дива овца“ Мураками развихря до крайност таланта си на брилянтен разказвач. Но свенливата сдържаност и лекомислието на “Преследване на дива овца“ (A Wild Sheep Chase) тук отстъпват място на жизнеутвърждаваща лиричност.

Трийсет и четири годишният объркан писател на свободна практика все така търси и все така продължава да не намира щастието, което не намираше и в предишната книга на Мураками. Разведен, разочарован и зарязан от предишните си любовници, той се озовава в странен хотел, откъдето преди време внезапно е изчезнала една от жените, които е обичал. Сънищата, в които тя му се явява, го отвеждат до две загадки - едната метафизична (как да преживеем непреживяемото), а другата напълно реална (убийство на момиче). Ще се насладим отново на всички отлики на големия талант на Мураками: неспокойни и чувствителни образи, тревожни прехвърляния в променени реалности, копринени изрази, впрегнати в шеметната инерция на влакче на ужасите.

*

Kafka on the Shore by Haruki Murakami

Приказки на Ева Луна

Исабел Алиенде

Издателство Колибри, 2005, 304 с.

цена 10 лв.

размери 20x13

Да надникнеш в света на Исабел Алиенде (Isabel Allende)  е едно истинско приключение. Скритите между страниците на книгите й истории ни отвеждат в мистичните дебри на латиноамериканската литература по пътища, осеяни с пагубни страсти, голяма любов и неочаквани приключения.

"Приказки на Ева Луна" ("Cuentos de Eva Luna") е поредната брънка от прекрасната словесна огърлица на Алиенде. Изтъкана от 23 разказа, тази книга отново ни представя героите от "Ева Луна". Тук обаче самата Ева се отдръпва от светлините на прожекторите, за да се въплъти в ролята на разказвачка. Разказаните от нея приказки носят дълбокия отпечатък на цялото творчество на Исабел Алиенде, което ни среща с чистото и първично усещане за жена. Любовта е основна тема и тук, но не онази дребнава любов. Обект на тази книга е идеята "любов" в различните й превъплъщения.

Приказките на Ева Луна са и удоволствие. Страница след страница, текстът се лее и оставя у читателя усещането по-скоро за устна реч, отколкото за писано слово. Сякаш някой е застанал до теб и ти разказва.

Исабел Алиенде е родена в Перу през 1942 г. Детството й е разпиляно между Чили, Боливия, Европа и Близкия Изток. До 1973 г. е журналист в Чили, но след преврата срещу чичо й Салвадор Алиенде емигрира. До 1984 г. работи във венецуелския вестник "El Nacional". Преподава литература в престижни университети в САЩ. През 1981 г. започва да пише писма до болния си дядо. Те прерастват в бестселъра " Къщата на духовете" ("La casa de los esp?ritus"), който излиза на следващата година.

Алиенде казва, че започва всяка своя книга на осми януари. Сам Пабло Неруда (Pablo Neruda) я насърчава да се насочи към писателския занаят с думите: "Момиче, остави журналистиката, по-добре седни да пишеш художествена литература с тази развинтена фантазия, която притежаваш.". Както се оказва по-късно, съветът му е бил напълно правилен.

В излязлата на български език през 2008 г. нейна книга "Моята измислена страна" ("Mi Pais Inventado") чилийската писателка споделя: "Бях странница почти през целия си живот - обстоятелство, което приемам, защото нищо друго не ми остава". От тази гледна точка тя разказва на света, който вече почти три десетилетия я слуша с огромен интерес.

*

Ако това заглавие е привлякло интереса ви, вижте още:

Афродита

Сборът на дните

Портрет в сепия

За любовта и сянката

*

Изумление и трепет от Амели Нотомб

Изумление и трепет

„Изумление и трепет“ е заглавието на наградения  през 1999 г. от Френската академия на науките роман на белгийската писателка Амели Нотомб (Am?lie Nothomb) и е цитат от древнояпонския имперски протокол. Ако очаквате обаче да усетите трепета на възхищение от японската култура и традиции, ще бъдете изненадани! В книгата присъства едно много по-сложно, изтъкано и от любов, и от учудване, и от критичност отношение към островната държава, която героинята от романа е познавала от... спомените си в ранното детство и от... филмите... Сблсъкът на младата героиня с реалността в Япония е истинско изпитание за представата й, изградена до този момент! Попаднала в японската фирма "Юмимито" като стажантка, тя отказва-и-не-може да приеме строгите и абсурдни за европейското й мислене ред и взаимоотношения, които наказват всяка нейна лична инициатива и "детински" ентусиазъм, проявени в непознатия за нея свят. Догмата на подчинението в него отрича дори правото на защита, на съчувствие. Това поражда и изумлението й, и една нова "висота" на преценките й. Както се изразява сама тя – да наблюдаваш света от висотата на 44 етаж!

Всичко в книгата наистина е изумително!

Изумителна е корицата, от която ни гледа европейско момиче с фини черти, което има алени устни, изрисувани като на гейша, и поглед, в който е стаен ужас. Това всъщност е снимка на самата авторка.

Изумително е как в тази тъничка книжка са преплетени толкова емоции и анализ – от възторга и носталгията до тънката ирония и ирационалните страхове, от   рефлексиите до дълбоките и рационални прозрения за живота на жената и на мъжа в Япония, за сблъсъка между източния и западния начин на живот и мислене.

Изумително е как героинята непрекъснато губи, но винаги открива сили да преобръща ценностната си система. Това й помага да вижда срамното като нещо славно, а мъчителя като жертва.

Изумително е как и в най-унизителната ситуация – например падението й до чистачка на тоалетните (като наказателна мярка от нейната шефка)– тя не се чувства унизена, а  намира своя стъклен прозорец, от който мислено да се хвърля в бездната и да се наслаждава на виртуалния си полет... до пълно замайване! И винаги съхранява достойнството си!

Изумителна е и невероятната, задъхана и трепетна стилистика, която и в най-драматичните моменти не загърбва хумора. Някои изрази от книгата не могат да бъдат забравени: "Той ме сграбчи, както Кинг Конг сграбчва блондинката и ме повлече навън...", "Микросекунда изумление и цяла вечност паника!", "В дясното й око гореше Хирошима, в лявото -  Нагазаки"...

Това е  и един изумителен протест – без да е героичен! Героинята успява да издържи докрая срока за предвидения стаж в „Юмимито”, но никога повече не стъпва там! Това е протестът на гледащото с трепет момиче зачеркващия всякакво различие свят. Свят, който обаче то не намразва, въпреки всичко!

"Изумление и трепет" е книга, която се чете на един дъх и... с трепет! Тя оставя читателя възхитен!

*

Не пропускайте и другата книга на Амели Нотомб на български - "Живак", отново от издателство "Колибри"!

А ако четете френски, прегледайте тези:

Le voyage d'hiver de Am?lie Nothomb

Le fait du prince de Am?lie Nothomb

Ni d'Eve ni d'Adam de Am?lie Nothomb

Stupeur et tremblements de Am?lie Nothomb

Acide sulfurique de Amelie Nothomb