превод от италиански
Румяна Сарайдарова
Поредица Литературни звезди
размери: 13 x 20 см
мека корица
232 стр.
ISBN 978-954-330-364-9
Цена: 12,00 лв.

Романът:

Жените не са сбор от години, а от мигове.

„Казвам се Микеле, на трийсет и пет години съм и не знам какво точно работя. Вярвам, че се обичаме, но всеки от нас принадлежи на себе си, затова се желаем. Как иначе да желаеш нещо, което имаш?… Някои пък разправят, че не бива да се връщаш към бившите, защото претопленото ядене не е вкусно… Е, никога не са опитвали Франческа.” И порасналият герой от „Излизам да се поразходя” се връща при бившата си. Той е мъж, който търси жената на живота си, защото всъщност няма живот, но приятелят му го напътства: „Не трябва да търсиш жената на живота си, а живот за твоята жена, иначе какво друго ще предложиш?” Отговорът е: „Върви на майната си! Не ме будалкай, по-добре ми помогни да разбера наистина ли полудявам, или са полудели всички останали?” Влюбването е като пиянство, което изменя действителността. Важното е да разбереш дали се чувстваш добре и да поискаш да се хвърлиш, но за да паднеш на високо.

Авторът:

Фабио Бонети, с артистичен псевдоним Фабио Воло, е роден на 23 юни 1972 г. в семейството на пекар. Той е мултиталантлив – с каквото се захване, постига невероятни успехи. Бил е хлебар във фурната на баща си, барман, шоумен в нощно заведение, води музикална програма в радио, после е телевизионен водещ, актьор, който си партнира с Моника Белучи, диджей, певец… и писател – кумир на съвременна Италия. Романите му разголват чисто човешките проблеми на обикновените хора и с лекия си еротичен привкус разбиват всички литературни класации. След изключително шумния успех на първия му роман „Излизам да се поразходя” следват само бестселъри, издадени в над два милиона тираж.

„Ла Стампа”:
Простичко написана и дълбоко вълнуваща, „Кътче в света” може да бъде истински цяр.

Читателски мнения за „Кътче в света”:

*
Книга е прекрасна. Откровено и простичко ни говори за основни и важни неща в живота. Вероятно онзи, който не е успял да оцени книгата, никога не се е намирал в ситуация да търси своето място в света, просто защото го е намерил без да положи каквото и да е усилие.
*
Прочетох романа само за няколко часа. Очарова ме още с първите си страници. Лек и ефирен стил на писане, но способен да отведе важните неща до сърцето.
*
Фабио Воло успява да е и емоционален и същевременно дълбоко разтърсващ. Както и при другите му романи, имам чувството, че говори директно с мен… Умее да изразява душевните състояния неповторимо… така както си четеш избухваш в смях, а понякога искрено се разплакваш. Разглежда какъвто и да е елемент с удивителна простота и мисля, че това е печелившата карта на неговите романи.
*
Загубих майка си през 2001 г. и най-скъпия си приятел през 2002 година. Бях майка на две деца и живеех в пълна мизерия, не можех да свързвам двата края. После един ден… попаднах на тази книга. Имах чувството, че Фабио я е написал за мен самата и открих моето кътче в света. Не знам дали ще успея, но искам да ти благодаря от сърце, Фабио. Открих какво искам да правя в живота си: искам да отворя детска градина. Благодаря!
*
Смятам, че е един интересен роман, който заслужава да бъде издаден и прочетен, но според мен не само младежите могат да бъдат неговата читателска аудитория. Твърдо не. Идеите, които са залегнали в романа са общочовешки и непреходни

Духовното пробуждане в будисткия фолклор: джатаки, Дзен практика
и всекидневен живот

Издателство Август

Жанр: Източна мъдрост
ISBN: 978-954-9688-53-5
Страници: 312
Цена: 14.00 лв.

Поръчай книгата на Рейф Мартин с 5% отстъпка (13.30 лв.)
->> БЕЗКРАЙНИЯТ ПЪТ

За книгата

Твърди се, че джатаките – разказите за предишните прераждания на Буда (както в животинска, така и в човешка форма) – са разказани за пръв път от самия Буда преди две хиляди и петстотин години. Те остават и днес една от най-старите и традиционни части от будисткото учение. От тази съкровищница на духовния фолклор Рейф Мартин е избрал десет приказки, които илюстрират идеалите на будистките парамити, или съвършенства на характера: щедрост, моралност, въздържане, жизненост, фокусирана медитация, мъдрост, изкусни средства, решителност, сила и познание.

В “Безкрайният път” тези древни притчи, обикновено сведени до детски приказки на Запад, са преразказани за възрастни читатели и чрез съвременните коментари свързват днешните търсачи на познанието с по-ярките корени на будизма. Джатаките помагат да видите собствения си живот, собствените си провали и по-нататъшни усилия в светлината на трудностите, които Буда е срещнал по пътя си – не като пречки, а като възможности за развитие на характера и самопознанието. Безкрайният път съчетава приказки, митове и философия, за да разкрие практическата сила на въображението в духовното ни развитие и във всекидневния живот.

За автора

Рейф Мартин е разказвач и писател с международна известност. Произведенията му са се явявали в Time, Newsweek and USA Today. Той е посветен Дзен и дхарма учител, автор на над двайсет книги и живее в Рочестър, Ню Йорк.

Кажи, че ме обичаш
Златни стихове в музика

Обем 296 стр., цена 18.00 лв.
ISBN 978-954-527-515-9

Новият сборник със стихове от български автори съдържа знакови текстове, превърнати в музикални хитове и звучали десетки години у нас. Тук всеки ще намери своето любовно стихотворение, което помни с гласа на някой от незабравимите ни изпълнители. Диапазонът е твърде голям – от песента “Неразделни” по стихове на Пенчо Славейков до “Луната спи” на Дони и Нети.

Да пишеш и пееш за любов е несравнимо душевно състояние. Както казва един от авторите, включени в сборника, такива хора са любимци на съдбата и най-големи щастливци. Изживели са Любовта, изразили са емоциите си в стихове, успели са да въодушевят други хора и да съпреживеят и чуждата любов чрез музиката, създадена по техните стихове.

Когато вашите думи не стигат – подарете книга. Оставете поетите да говорят за любовта, а вие закрепете всичко това с… целувка!

Сборникът е поредното издание от луксозната поетична поредица на издателството и със сигурност ще оправдае очакванията на читателите за много добро полиграфско изпълнение.

Автор на графичния дизайн, илюстрациите и корицата е художничката Рада Якова.

 ——————————————————–
“Кажи, че ме обича” може да се поръча от “Книгосвят” с 5 % отстъпка – 17.10 лв.
–>> Кажи, че ме обичаш: Златни стихове в музика
——————————————————–

Стеснителният американец Хю Персон е изпратен в Швейцария да интервюира Р. Последният е писател, представен от издателската компания, за която Хю работи. В чужбина американецът среща чувствената, враждебна Арманд и се влюбва в нея. Тяхното чудновато взаимно ухажване, последвалата сватба и артистичните наблюдения на Р. извайват сюжета на книгата. Романът „Прозрачни неща“ изследва взаимодействието между паметта и наблюдението по особено деликатен и прецизен начин.

Владимир Набоков (1899–1977) е поет, новелист, литературен критик, преводач и… лепидоптерист. Роден е в аристократично семейство в Санкт Петербург, по-късно емигрира с родителите си в Англия. Известен като космополитна фигура с ярка индивидуалност, той се отличава с богатството и дълбочината на лингвистичното си умение, с ерудитския си стил и необичайни творчески инвенции.

 ——————————————————–
Книгата може да се поръча от “Книгосвят” с 5 % отстъпка – 9.50 лв.
–>> Прозрачни неща
——————————————————–

* * *

А ето и откъс от книгата на Набоков.

Владимир Набоков „Прозрачни неща“

1.

Ето, това е човекът, който ми трябва. Здравей, човек! Не ме чува.

Може би, ако бъдещето съществуваше, конкретно и индивидуално, като нещо, което един по-схватлив мозък може да улови, тогава миналото нямаше да е така примамливо – неговите изисквания щяха да се уравновесяват с тези на бъдещето. Тогава хората биха могли да възседнат средата на люлката климушка и да съзерцават този или онзи предмет, в едната или другата посока. И нищо чудно това занимание да се окаже забавно.

Но бъдещето не притежава реалността на представата ни за миналото, нито на осезаемото настояще; бъдещето е реторическа фигура, привидение на мисълта.

Здравей, човек! Какво има, не ме дърпай. Аз не го закачам. О, добре де. Здравей, човек… (за последен път, много тихо).

Когато ние се съсредоточим върху материален обект, където и да е разположен, самият акт на внимание може да предизвика нашето неволно вдълбочаване в историята на този обект. Новаците трябва да се научат да се плъзгат по повърхността на обекта, ако искат той да остане на първоначалното си ниво. Прозрачни неща, през които миналото сияе!

Особено трудно е да се задържим на повърхността на изкуствените неща, както впрочем и на естествените, които макар и инертни, са много използвани от небрежния живот (вие си мислите, и съвсем основателно, за камъка на някой склон, по който несметни пълчища от дребни твари са притичвали в продължение на безброй години) – новаците пропадат през тази повърхност, като весело си тананикат и много скоро вече са се захласнали с детинско увлечение по историята на този камък, на онзи пирен. Ще обясня. Едно тънко лустро от непосредствена реалност по-крива естествената и изкуствената материя и онзи, който желае да остане в настоящето, с настоящето, върху настоящето, моля, да не нарушава целостта на изопнатото му було. В противен случай ще се окаже, че неопитният чудотворец вече не ходи по водата, а пропада вертикално надолу, сред зяпналите го риби. Още по въпроса след малко.

2.

Докато човекът, персоната Хю Персон (изопачено от „Петерсон“ и произнасяно от някои хора като „Парсън“), измъкваше ъгловатото си туловище от таксито, което го беше докарало от Трукс до този западнал планински курорт, и докато главата му стоеше все още наведена в отвор, предназначен за слизащи от колата джуджета, очите му се устремиха нагоре – не за да регистрират подпомагащия го жест, направен от шофьора, който му беше отворил вратата, а за да проверят как изглежда хотел „Аскот“ (Аскот!) на фона на стар негов спомен отпреди осем години – една пета от живота му, белязана от мъка. Ужасна сграда от сив камък и кафяво дърво, накичена с черешовочервени щори (не всички бяха спуснати), които по силата на някакъв мнемоптичен трик той си спомняше като ябълково-зелени. От двете страни на стъпалата към покрития вход имаше електрифицирани файтонджийски фене-ри върху двойка железни стълбове. Надолу по въпросните стълби един камериер с престилка през кръста се спусна да вземе двата куфара и (под едната мишница) кутията за обувки, като целият този багаж шофьорът беше извадил предварително от зеещия капак на багажника. Персон плати на внимателния шофьор.

Неузнаваемото фоайе, не ще и дума, беше все така мизерно, както го помнеше.

На рецепцията, докато изчуруликваше името си и подаваше паспорта си, той попита на френски, ан-глийски, немски и отново на английски дали старият Крониг, директорът, чието охранено лице и престорена веселост си спомняше толкова ясно, е все още тук.

Момичето на рецепцията (рус кок, красива шия) каза: „Не“, мосю Крониг напуснал, за да стане управител, представете си, на „Фантастично“ в Блур (поне така му прозвуча). Една пощенска картичка в тревистозелено и небесносиньо с полегнали клиенти беше извадена като илюстрация или доказателство. Имаше и надпис на три езика, но само немският беше идиоматичен. Английският гласеше: Лежаща ливада – и като че ли нарочно, измамливата перспектива беше уголемила ливадата до чудовищни размери.

– Умря миналата година – добави момичето (което en face по абсолютно нищо не приличаше на Арманд) и така пресече интереса, който би могла да предизвика една цветна снимка на „Величествено“ в Чур.

– Значи няма никой, който би могъл да ме помни, така ли?

– Съжалявам – отвърна тя с една обичайна и за покойната му съпруга интонация.

Изрази съжаление, че няма как да му каже коя стая на третия етаж е обитавал и следователно не може да му я предостави отново, още повече че целият етаж бил зает. Като подпря чело, Персон каза, че била в средата, номер триста и нещо, и гледала на изток, сутрин слънцето го приветствало върху килимчето пред леглото, въпреки че на практика стаята нямала никакъв изглед. Той много държал на нея, но според изискванията на закона документацията се унищожа-вала, когато се случело директорът, дори един бивш директор, да извърши това, което Крониг бил извършил (тъй като се предполагало, че самоубийството е форма на счетоводна измама). Нейният помощник, хубав младеж, облечен в черно, с гнойни пъпки по брадичката и гърлото, заведе Персон до стая на четвъртия етаж, като през цялото време не спря да зяпа прехласнато, сякаш загледан в телевизионен екран, празната синкава стена, която, отминавайки ги, се плъзгаше надолу, докато, от другата страна, едно също толкова възхитено огледало в асансьора отрази, само за няколко блеснали мига, господина от Масачузетс с дълго, слабо, тъжно лице, с леко издадена напред брадичка и чифт симетрично врязани гънки, оформящи устата му в нещо, което би приличало на груб, грапав катерачески уред, ако меланхолично прегърбената му стойка не опровергаваше всеки инч от фантастичното му величие.

Прозорецът, да, гледаше на изток, но гледка със сигурност имаше – виждаше се огромен кратер, пълен с багери (които не вдигаха шум в събота следобед и неделя).

Камериерът с ябълковозелената престилка донесе двата куфара и картонената кутия с надпис „по мярка“ върху опаковката; след което Персон остана сам. Знаеше, че хотелът е остарял, но това, което видя, над-мина всичките му очаквания. Във въпросната belle chambre au quatri?me, макар и твърде голяма за един човек (но и твърде претрупана за повече), липсваха всякакви удобства. Спомни си, че стаята на долния етаж, където той, голям мъж на трийсет и две, беше плакал по-често и по-неутешимо, отколкото когато и да било през детството си, беше също така грозна, но поне не беше толкова разтегната и задръстена от мебели, като новото му жилище. Леглото му представляваше същински кошмар. А „банята“ съдържаше биде (достатъчно голямо да побере задницата на цирков слон), но затова пък нямаше вана. Дъската на тоалетната чиния отказваше да стои вдигната. Кранът протестираше шумно при всяко пускане, изхвърляйки силна струя ръждива вода, преди послушно да потече нормалната течност, която обикновено недооценяваме, която е една течаща мистерия и която, да, точно така, заслужава да бъдат издигнати в нейна чест паметници, както и прохладни светилища! След като излезе от този плебейски клозет, Хю внимателно затвори вратата след себе си, но подобно на глупав домашен любимец тя изскимтя и веднага го последва в стаята. Сега нека илюстрираме нашите затруднения.

“Парижката съпруга” от Пола Маклейн

Издателство: Обсидиан, 2011, 398 с.

Цена 15 лв. -> 14,25 лв.

Световна проза -> Биографични и автобиографични романи

Чикаго 1920 г. Хадли Ричардсън е на двайсет и осем години и обича да свири на пиано. Тя все още търси любов и щастие, когато среща доста по-младия Ърнест Хемингуей, начинаещ журналист. След вихрен романс и набързо организирана сватба двамата заминават за Европа.

Париж през епохата на джаза. Семейство Хемингуей са много влюбени и изпълнени с мечти. Артистичната им компания ги смята за идеалната двойка. Ърнест е очарован от бурния бохемски живот на писателите от легендарното „изгубено поколение”. Но за тези модерни и фриволни нови приятели, сред които са Скот и Зелда Фицджералд, Гъртруд Стайн и Езра Паунд, традиционното семейство и моногамията са отживелица. Заобиколен от красиви жени и силни съперници в писателското поприще, все още неизвестният Хемингуей се бори за собствен стил и признание. Успехът на първите му разкази го превръща от чувствителен амбициозен младеж в капризен егоцентрик. Хадли, неговата вярна съпруга, неусетно остава на заден план. Макар и измъчван от чувство за вина, Ърнест изоставя и нея, и малкия си син, запленен от напористата журналистка Полин Пфайфър.

Написан от името на първата от четирите съпруги на Хемингуей, този вълнуващ роман разкрива интимния живот, сложния характер и пътя към славата на най-прочутия американски писател на ХХ век. Чак преди смъртта си той ще признае, че Хадли е голямата му любов.

¤

Из “Парижката съпруга” от Пола Маклейн

Важно е не какво ти е дала Франция,
а какво не ти е отнела.

Гъртруд Стайн

Няма една-единствена истина.
Всичко е истина.

Ърнест Хемингуей

Пролог

Макар неведнъж да съм търсила изцеление от Париж, трябва да призная, че няма такова. Отчасти заради войната. Краят на света вече бе идвал и всеки момент можеше да се повтори. Войната дойде и ни промени точно когато всички казваха, че няма да дойде. Никой не знаеше колко са загиналите, но чувайки числата – девет милиона или четиринайсет милиона, – човек си казваше: „Невъзможно.“ Париж беше пълен с призраци и ранени. Мнозина се връщаха в Руан или Оук Парк, Илиной, простреляни и повлекли по дирите си късчета от видяното, изпълнени с пустота, която не можеха да прогонят. Те бяха мъкнали носилки с неподвижни тела, стъпвайки върху други тела; сами бяха лежали на тия носилки в мудни влакове, пълни с мухи и задавени гласове, молещи някой да разкаже за тях на момичетата им.

Вече нямаше как да се прибереш у дома – дори да успееш, завръщането нямаше да е истинско и това също бе част от Париж. Защо не можехме да престанем да пием или да говорим, или да целуваме погрешните хора, независимо какво рискувахме да съсипем? Някои от нас бяха гледали лицата на мъртвите и се опитваха да не си спомнят нищо конкретно. Ърнест беше от тях. Той често казваше, че през войната умрял за един кратък миг; че душата му напуснала тялото, изплъзнала се като копринена кърпичка и увиснала над гърдите му. После се върнала без повикване и аз често се питах дали за него писането не е начин да се убеди, че душата му си е на мястото въпреки всичко. Да каже ако не на другите, то поне на себе си, че е видял каквото е видял, почувствал е всички онези ужаси и все пак е жив. Че е умрял, но вече не е мъртъв.

Едно от най-хубавите неща в Париж беше да се завърнеш, след като си го напуснал. През 1923 г. се преместихме в Торонто за раждането на нашия син Бамби, а когато се върнахме, всичко бе същото, но някак още по-познато. Беше мръсно и великолепно, пълно с плъхове, цъфнали кестени и поезия. С идването на детето потребностите ни сякаш се удвоиха, но имахме по-малко за харчене. Езра Паунд ни помогна да си намерим апартамент на втория етаж в белосана сграда на тясна крива уличка близо до Люксембургската градина. В квартирата нямаше вода, вана, електрическо осветление, но бяхме живели и на по-лоши места. Много по-лоши. Дъскорезницата отсреща бръмчеше непрестанно от седем сутринта до пет вечерта и из въздуха се носеше мирис на прясно нарязана дървесина, ситни стърготини проникваха през процепите под черчеветата и вратите, полепваха по дрехите и ни караха да кашляме. В малката стаичка горе неуморно тракаше пишещата машина на Ърнест, марка „Корона“. Той съчиняваше разкази – винаги имаше разкази или есета за писане, – но работеше и над новия роман за фиестата в Памплона, който бе започнал през лятото.

По онова време не четях готовите страници, но вярвах на неговият усет и на всекидневния ритъм. Всяка сутрин той ставаше рано и се обличаше, после отиваше горе в стаичката и започваше работа. Ако не му потръгнеше, вземаше бележник и няколко добре подострени молива и се отправяше към „Клозери де Лила“ за едно кафе със сметана на любимата си мраморна масичка, а ние с Бамби закусвахме сами, после се обличахме за разходка или излизахме да се видим с приятели. Прибирах-ме се късно следобед и ако денят бе минал добре, заварвахме Ърнест да седи доволен до кухненската маса с чаша студено сотернско вино или бренди с газирана вода, готов да разговаря за всичко. Или пък оставяхме Бамби при хазяйката мадам Шотар и излизахме заедно за порция вкусни стриди и приятен разговор в „Селект“, „Дом“ или „Дьо Маго“.

По онова време навсякъде имаше интересни хора. Те непрестанно влизаха и излизаха от кафенетата на Монпарнас – френски художници, руски танцьори и американски писатели. Човек можеше всяка вечер да види как Пикасо върви от Сен Жермен към апартамента си на Рю дез Огюстен, винаги по един и същ маршрут и винаги дискретно загледан във всичко и всички. Тогава почти всеки можеше да се почувства като художник, крачещ по парижките улици, защото това чувство се разбуждаше в гърдите ти от самата светлина, от сенките покрай сградите, от мостовете, които сякаш искат да разбият сърцето ти, и от приказно красивите жени в тесни черни рокли на Шанел, които пушат и се смеят с отметнати глави. Можехме да влезем в което и да било кафене и да почув-стваме чудесния хаос вътре, да си поръчваме перно или ром „Сейнт Джеймс“, докато очите ни приятно се замъглят и усетим какво щастие е да бъдем там заедно.

– Слушайте – каза Дон Стюарт една вечер в „Селект“, когато всички бяхме страшно весели и пияни до козирката. – Това между вас двамата с Хем е съвършено. Не, не. – Заваляше думите и кривеше лице от изблик на чувства. – Свещено е. Това исках да кажа.

– Много мило от твоя страна, Дон. И теб си те бива, ще знаеш.

Лекичко го потупах по рамото, защото се боях да не се разплаче. Той беше хуморист, а всички знаеха, че авторите на смешни истории всъщност са безкрайно сериозни. Освен това още не беше женен, но имаше перспективи на хоризонта и му се струваше много важно да вижда, че бракът може да се осъществи с изящество и успех.

Тогава не всички вярваха в брака. Да се ожениш означаваше да признаеш, че вярваш в бъдещето, а и в миналото – че историята, традициите и надеждите могат да останат здраво преплетени, за да стъпиш на тях. Но войната дойде и открадна всички чудесни младежи, а заедно с тях и нашата вяра. Оставаше само днешният ден, в който да се хвърлиш, без да мислиш за утрешния, камо ли за вечността. Да не мислиш бе лесно – можеше да разчиташ на океани от алкохол, на всички известни пороци или в краен случай да си метнеш въжето на шията. Някои от нас обаче, макар и съвсем малко на брой, залагаха на брака въпреки нищожните шансове. Не че изпадах в самодоволство, но усещах, че между нас има нещо рядко и истинско – и че можем да бъдем сигурни в брака, който изградихме и продължавахме да градим всеки ден.

Това не е криминална история – ни най-малко. Не искам да ви кажа: „Бъдете нащрек за жената, която ще дойде да провали всичко“, но тя наистина се задава, устремена по своя път с разкошното си манто от катерици, елегантни обувки и тъй късо подстригана кестенява коса, прилепнала върху изящната й главица, че щом влиза в кухнята, ми заприличва на хубава видра. С жизнерадостната си усмивка. С припряното си бъбрене за какво ли не – докато в спалнята, чорлав, раздърпан и проснат на леглото като деспотичен монарх, Ърнест си чете и пет пари не дава за нея. Поне отначало. Но чаят ще кипне в порцелановото чайниче, аз ще подхвана разказ за едно момиче, което двете с нея познавахме преди стотина години в Сейнт Луис, и бързо ще се почувстваме близки приятелки, а отсреща в дъскорезницата някакво куче ще се разлае и сякаш никога няма да спре.

1

Когато вдигам поглед от клавишите, виждам, че е приковал в мен онези свои вълшебни кафяви очи, и го чувам да казва:

– Сигурно и алкохолът ми влияе, но определено съм заинтригуван.

През октомври 1920 г. джазът е навсякъде. Аз не знам джаз, затова свиря Рахманинов. Усещам как по бузите ми избива руменина от силния сайдер, с който ме напои скъпата ми приятелка Кейт Смит, за да се поотпусна. И наистина се отпускам с всяка секунда. Опиянението започва от пръстите ми, топли и омекнали, плъзва по нервите и ме обгръща. Не съм се напивала повече от година – откакто майка ми заболя тежко – и ми липсва начинът, по който опиянението посяга със своята съвършена ръкавица от мъгла, за да се настани уютно и приятно в мозъка ми. Не искам нито да мисля, нито да чувствам, освен ако става дума за нещо простичко като коляното на този красив младеж само на сантиметри от моето.

Коляното действа почти на автопилот, но към него е прикрепен цял мъж – висок, слаб, с буйна черна коса и толкова дълбока трапчинка на лявата буза, че спокойно мога да хлътна в нея. Приятелите му го наричат Хемингщайн, Стария кокал, Пилето, Несто, Уемидж или каквото им хрумне в момента. Той пък нарича Кейт с прякора Пелтечето или Дупенщайн (което не е много любезно), на друг приятел вика Малката треска, а на трети – Голямата рогата стока. Имам чувството, че познава всички и че всички знаят едни и същи шеги и истории. Светкавично си телеграфират остроумни ключови фрази. Аз не успявам да разбера и половината, но всъщност не ми пука. Самото присъствие сред тези щастливи непознати е като мощно вливане на добро настроение.

Когато Кейт се задава откъм кухнята, той ме посочва със съвършената си брадичка и пита:

– Как да наречем новата си приятелка?

– Хаш – казва Кейт.

– По-добре Хашедад – възразява той. – Хасович.

– А ти си Пилето, нали? – питам аз.

– Уем – казва Кейт.

– Аз съм онзи, който смята, че всички трябва да потанцуваме.

Той се усмихва сърдечно и само след миг Кенли, братът на Кейт, вече е изритал настрани килима в хола и навива грамофона. Всички се впускаме в танц, плочите се сменят една след друга. Той не е танцьор по рождение, но ръцете и краката му се движат съвсем свободно; личи, че обича да чувства тялото си. Впрочем не се притеснява да почувства и моето. За нула време дланите ни са влажни и здраво стиснати, бузите ни тъй близо, че съвсем ясно усещам топлината му. И тогава най-сетне ми казва, че името му е Ърнест.

– Мисля обаче да го сменя. Ърнест е страшно тъпо, а Хемингуей… На кого му е притрябвал някой си Хемингуей?

Сигурно на всяко момиче от тук до Мичиган Авеню, мисля си аз и забивам поглед в краката си, за да не се изчервя. Когато отново вдигам глава, кафявите му очи са втренчени в мен.

– Е? Как мислиш? Да го сменя ли?

– Може би все още не. Знае ли човек? Такова име може да привлече вниманието.

– Добре казано. Ще го имам предвид.

Започва бавно парче и без да пита, той посяга към кръста ми и ме притиска до своето тяло, което отблизо се оказва още по-приятно. Гърдите му са силни и твърди, ръцете също. Аз лекичко отпускам ръце върху тях, докато той ме води заднешком из стаята – покрай Кенли, който възторжено навива грамофона, покрай Кейт, която ни хвърля любопитен поглед. Затварям очи и се облягам на Ърнест, вдъхвайки мирис на бърбън, сапун, тютюн и влажен памучен плат, и в този миг всичко е тъй отчетливо и прекрасно, че върша нещо съвършено нетипично за мен. Просто се отдавам на момента.

* * *

Ernest Hemingway at Amazon.co.uk

Fiesta: The Sun Also Rises (Arrow Classic) by Ernest Hemingway

.

For Whom The Bell Tolls by Ernest Hemingway

.

The Old Man and the Sea by Ernest Hemingway

.

.

.

“Аз не проповядвам никаква религия, не говоря на хората за добър живот. Моята наука е за живота, който хората са изгубили… И Христос не е проповядвал никаква религия, но е говорил за пътя, истината и живота, към който човек трябва да се стреми.”

Петър Дънов

Притчи от Петър Дънов

Издателство: Фама, 2011, 240 с.

Цена 14 лв. -> 13,30 лв.

Езотерика. Духовни учения -> Духовни учения

Мъдростта и познанието на Учителя са събрани в 177 притчи, почерпани от неговите беседи. Всяка притча е придружена от тълкованията, с които той онагледява различни аспекти от своето учение. Сборникът „Притчи” е един нов поглед към учението и словото на Петър Дънов, предавано под формата на многобройни беседи и лекции, записвани от преките му ученици.

Петър Дънов, наричан от последователите си Беинса Дуно или Учителя, е създател на мистично философско учение, в чиято основа лежат Мъдростта, Любовта и Истината. Той е най-влиятелният български духовен водач, а идеите му намират последователи в цял свят.  Основните теми на неговите лекции са: мястото и ролята на човека във Вселената, природата и обществото.

¤

Из „Притчи” от Петър Дънов

Кога ще изчезне злото от света?

Сега ще ви дам един пример за един от древните адепти, който изчислявал колко хиляди години ще трае злото в света. Той базирал своите изчисления върху постъпката на един вълк. Ще ви разправя накратко този разказ.

Адептът се наричал Бахру-Исава. Той се отдалечил да живее в една планинска местност, гдето имало много вълци. Всички овчари, които минавали през тази местност с овците си, все ги губели, затова много от тях били принудени да бягат от тази местност. Бахру-Исава се заселил именно в тази планина и един ден, като се разхождал из планината, срещнал един от тия вълци, погледнал го в очите и той веднага тръгнал подире му.

Бахру-Исава отишъл в колибата си и вълкът след него – легнал близо до нозете му и го гледал право в очите. Бахру-Исава му казал:

– Слушай, ти трябва да преобразиш живота си. В тази планина ще настане един преврат и всички вълци ще бъдат изтребени. Туй да го знаете! И ако вие, вълците, не се превърнете в овчарски кучета, очаква ви лоша съдба.

– На твое разположение съм. Каквото ми кажеш, ще върша.

Този вълк живял цяла година мирно около своя господар, който си задал една задача: да изчисли, колко хиляди години още ще трае злото в света. Веднъж един овчар, като минавал със стадото си през тази местност, една от неговите овци с агънцето си се отделила от стадото и се изгубила. Вълкът минал покрай тях и задигнал агнето със себе си. Овцата, майката на това агне, тръгнала подир него, блее, но вълкът носи агнето – той напред, овцата подире му. Вълкът занесъл агнето на господаря си, сложил го пред него и му казал:

– Искам да докажа, че стария навик да давя овце го оставих и сега искам да спечеля доверието ти.

После отишъл, намерил майката, хванал я за врата, довел и нея пред господаря си и казал:

– Тук ще живеете заедно, а аз ще бъда овчарското куче, да ви пазя.

Тогава Бахру-Исава намерил в устата на вълка десет косъма, останали от агнето. По тия десет косъма той направил своите изчисления – колко хиляди години ще трае злото в света. Питам съвременните математици: как ще изчислят по тия десет косъма колко време ще трае злото в света? Бахру-Исава, обаче, направил своите изчисления и казал така:

– Злото от света ще изчезне, когато слънцето изгрее три пъти от изток, три пъти от запад, три пъти от север и три пъти от юг. Значи имате 3Х4 = 12. Тъй че още дванайсет пъти трябва да изгрее слънцето от четирите различни точки, за да изчезне злото от света.

И вие сега, като се върнете в дома си, изчислете след колко хиляди години ще изчезне злото от света. То е общо зло, общо условие. Но казвам, че това време може да се съкрати, може и да се продължи. Според вашите изчисления с колко може да съкратите туй време? Нали знаете от аритметиката как става съкращението на числата? Следователно вие ще съкратите времето до една секунда. Значи злото в човека може да трае една секунда, една минута, един час, един ден, една седмица, един месец, една година – от вас зависи, да се продължи ли времето на злото, или да се съкрати. Общото време на злото е един период, едно общо движение, което включва възможностите на всички същества.

Из “Аз те познах”, Неделна беседа, 1 февруари 1925 г.

Шейсет мечки

Един българин отишъл в гората да сече дърва. По едно време той чул някакво шумолене между дърветата и като помислил, че това са мечки, веднага се върнал у дома си с празна кола.

– Защо не докара дърва? – запитала го жена му.

– Остави се, шейсет мечки излязоха срещу мене. Като ги видях, уплаших се и се върнах назад.

– Не вярвам да са били шейсет мечки.

– Е, ако не бяха шейсет, поне петдесет бяха.

– И това е невъзможно.

– Слушай, жена, четирийсет мечки трябва да бяха.

– Не говори такива работи!

– Поне трийсет бяха.

– Пак не ти вярвам.

Той намалявал, намалявал, докато стигнал до една мечка.

Най-после казал:

– Да ти кажа истината, никаква мечка не видях, но нещо зашумя между дърветата и аз се уплаших, като помислих, че е мечка, и се върнах назад.

Много хора имат способността да преувеличават нещата. Това се дължи на чувството на преувеличаване, което в тях е особено силно развито.

Питам: Каква философия може да има при такова преувеличаване на фактите? Каква философия може да съществува при страха, на който хората се поддават?

Из “Доведи ми го тук”, Неделна беседа, 27 април 1930 г.

Жена и дявол

Една жена била много нервна, упорита, не изпълнявала никак волята на мъжа си – каквото й кажел, тя все противното вършела. Веднъж, когато искала да седне върху кладенеца, той й казал:

– Не сядай, жено, че ще паднеш и ще остана без жена.

Тя не го послушала:

– Ще седна!

Седнала, но паднала в кладенеца и потънала във водата.

Той взел да плаче и да вика:

– Нали ти казах да не сядаш – да беше ме послушала, нямаше да паднеш.

След един час гледа, че от кладенеца изскача един дявол с побеляла коса.

– Какво има? – пита го мъжът.

– А – казал дяволът, – главата ми побеля за един час отгоре от една жена.

Казал това и избягал. Мъжът почнал да мисли как може да използва този случай и най-после намислил. Като почнал да посещава домовете, в които имало зли духове, и като употребявал всички средства – заклинания, молитви, за да ги накара да излязат от тия домове, и те пак не излизали, сетил се да каже: “Бягайте, че жена ми иде!”; и тогава всички избягвали. По този начин жената, която паднала в кладенеца, направила много голямо добро на света, защото, като влязла в кладенеца и мъжът й видял, че изплашила дявола, разбрал, че дяволът само от жена се страхува, а не от мъж, и като извика само “Бягайте, че жена ми иде!”, пропъжда всички дяволи. По този начин, като пострадал един, хиляди се освободили.

Ето защо жените имат ключовете на Царството Божие. И когато Христос каза на Петра: “Давам ти ключовете на Царството Божие”, той подразбираше този дълбок вътрешен закон, че между мъжа и жената трябва да има всякога едно съществено различие – в това различие седи основата на обичта, която има мъжът спрямо жената.

Из “Многоценният бисер”, Неделна беседа, 19 април 1915 г.

* * *

Peter Deunov at Amazon.co.uk

Le testament des couleurs by Peter Deunov

.

Nouvelle Conception De La Mere Et De La Naissance by Peter Deunov

.

Le Livre de l’Eveil by Peter Deunov

.

.

.

„Правилата на мафията” от Луис Феранте

Издателство: Обсидиан, 2011, 298 с.

Цена 14 лв. -> 13,30 лв.

Икономика -> Технология и психология на бизнеса

- Трима могат да пазят тайна, ако двама са мъртви
- Ако се въртиш като фурнаджийска лопата, непременно ще изгориш
- Хвани бика за рогата – и му откъсни топките
- Мафията харчи много малко за офис консумативи: Намали разходите
- Давай на данъчните дължимото – не забравяй Ал Капоне

… и още много изненадващо ефективни „мафиотски” техники и уроци, които определено могат да бъдат приложени към всеки легитимен бизнес. Най-известните босове на мафията винаги са били отлични бизнесмени. А бившият гангстер Луис Феранте, преживял истинско „прераждане” в затвора и превърнал се в популярен писател и лектор, предлага куп смислени и практични съвети за оцеляване във всякаква среда на базата на невероятно богатия си опит и познанства с престъпния свят.

¤

Из „Правилата на мафията” от Луис Феранте

Бележка на автора

Хората, които са прочели мемоарите ми „Освободен“, знаят, че там съм променил имената на онези, с които съм извършвал престъпления, за да прикрия истинската им самоличност. Никога не съм доносничил срещу колеги от мафията или когото и да било друг и макар да реших да напусна тази организация, докато бях в затвора, оставам лоялен към бившите си партньори. В тази книга с малки изключения използвам истински имена, тъй като гангстерите, за които пиша, са или мъртви, или са зад решетките, или вече сътрудничат на властите. Нищо от написаното тук не може да доведе до нови криминални обвинения. Не разкривам престъпле-ния и не посочвам нови обекти на правоохранителните органи, а просто хвърлям светлина върху изострения бизнес усет на мафията.

В книгата наричам хората от организираната пре-стъпност „гангстери“, „мафиоти“ или просто „мафия“. Това са популярни термини, които обаче много рядко се използват от членовете на престъпните фамилии. Те наричат организацията си Cosa Nostra, което означава „нашето нещо“, или borgata, което означава „фамилията“.

Предварително се извинявам за доста цветистия си език.

Предговор

В Древна Спарта момчетата, навършили дванайсет години, преминавали през особено обучение, целящо да изостри ума им и да им даде умения, нужни за оцеляването им в суровия свят. Децата били държани гладни почти до пълно изтощение в лагери по близките хълмове. После били изпращани в града да крадат храна, за да ядат. Трябвало да бъдат умни и хитри – ако ги хванели, наказвали ги жестоко. Не заради кражбата, а заради неуспеха.

Спартанците вярвали, че младият мъж, който овладее уменията на крадеца, ще преуспее в живота. Не препоръчвам на никого да стане крадец, за да преуспее, но ако човек проучи същността на големите престъпници, би могъл да извлече множество полезни уроци.

Бандитското поведение в ранна младост често
показва силен характер и целеустременост.

Едгар Сноу, „Червена звезда над Китай“

Започнах да крада на дванайсет. Като тийнейджър управлявах сервиз за „разкостване“ на автомобили, към двайсетата си година отвлякох първия си камион, а малко след това вече оглавявах свой собствен екип от доста по-възрастни мъже от фамилията Гамбино. Подозираха ме за някои от най-големите грабежи в историята на Съединените щати, преди да навърша двайсет и една.

Нямам висше образование, затова разчитах само на инстинктите си, когато плувах в опасния, но доходоносен свят на мафията, за да нося милиони печалби за фамилията – все едно на фирмата си. Във всеки един момент животът ме вкарваше в три различни роли. Бях служител на фамилията Гамбино. Бях бос, или „изпълнителен директор“, на собствения си екип. И бях член на ръководството на средно ниво, който получаваше нареждания от шефовете и ги предаваше надолу, на подчинените. Поради това имах възможност да разговарям с хора от всички нива на корпоративната стълбица.

Никога не са ме хващали да извършвам престъпления, но информация, подадена от доверени източници, доведе до няколко федерални разследвания.

Макар да имах твърде успешна кариера, накрая ме заловиха и представителите на правосъдието сглобиха обвиненията си срещу мен на базата на сведенията, получени от тези информатори. Заплашваше ме затвор до края на живота ми. Прокурорите ми предложиха да им сътруднича в разследването срещу други мафиоти и да получа в замяна свободата си. Отказах да предам прия-телите и помощниците си, а адвокатът ми успя да постигне споразумение за по-лека присъда, ако се призная за виновен, след като човекът, доносничил срещу мен, беше изхвърлен от правителствената програма за защита на свидетелите. Осъдиха ме на дванайсет години и половина и ме изпратиха в заведение с максимално строг режим в Луисбърг, Пенсилвания.

В затвора осъзнах, че престъпленията са лошо нещо. Разбира се, животът е борба и не бива да го прекараме на колене, но и нямаме право да превръщаме другите хора в наши жертви. Реших да се променя.

В затвора прочетох и първата си книга. В началото не беше лесно. Речникът ми се оказа ограничен, както и способността ми да се съсредоточавам и да разбирам какво чета. Не се отказах обаче и скоро открих удоволствието от книгите. В килията ми имаше купчини с томове както под леглото, така и около тоалетната чиния. Каменните стени на другите килии бяха покрити със снимки на голи жени, а по моите висяха карти. В продължение на години четях всеки ден, докато мускулите на очите ми не започнеха да ме болят. Заспивах от умора, но след няколко часа сън пак потъвах в книгите. Килията ми се превърна в класна стая, в която изучавах всички възможни предмети. Лично аз, сам от затвора, съборих едно от федералните обвинения срещу мен и бях освободен след осем години и половина престой вътре. Вече бях усвоил изкуството на писането, бях анализирал куп романи на големите майстори от XIX век и бях написал свой собствен.

При излизането си от затвора имах наивната представа, че напускам престъпния свят и го оставям зад гърба си, а с него и различните бандити, с които се бях сблъсквал ежедневно на улицата. Мечтаех да заема мястото си в света на закона. Колко ли различно щеше да е това от живота, който познавах?

За моя изненада съвсем скоро разбрах, че представата ми за света на светло е една фантазия. В почтеното общество попаднах на отрепки, много по-лоши от повечето от бандитите, които познавах – всичките бяха вълци, скрити в овчи кожи.

Като лихвар, никога не съм повишавал лихвата върху нечий заем просто така. Дори напротив – намалявал съм я като награда за навременно плащане. Фирмите, които издават кредитни карти, повишават лихвите независимо от това как плащаш, и го правят без твое знание и съгласие. Ами скритите им такси? „Всичко е написано с дребния шрифт – каза ми един служител. – Трябвало е да го прочетеш.“ Все едно да увелича лихвата върху заема на  някого и да му обясня: „Когато ти дадох парите, прошепнах, че може да стане така. Трябваше да си ме чул.“

Агенциите за събиране на дългове звънят по телефона и тормозят човека, който вдигне слушалката. Не ги интересува, че баба ти или майка ти могат всеки момент да умрат. Ще стане много лошо! Плащай! Говорете каквото искате за мафията, но кодексът й забранява на гангстерите даже и да доближават домовете на хората, да не говорим да тормозят семействата им.

Банките отнемат жилища и изхвърлят обитателите им на улицата. Местният шериф се сдобива със съдебна заповед, заключва вратата и изхвърля семейството. Обзалагам се, че всеки баща, който е преживял това, би предпочел да си има работа с нас. Е, може да му счупим някоя и друга кост или да му насиним окото. Много важ-но, къщата му си остава негова!

Да си говорим честно – мафиотите са егоисти, целящи личното си облагодетелстване, но такива са и бизнесмените. Мафиотите се избиват от време на време, но оцелелите получават нещичко. Повечето бизнесмени, банки и фирми за кредитни карти дебнат за жертви навсякъде и непрекъснато.

Ние се избиваме само едни други.
Бенджамин (Бъгси) Сигъл

Когато бях мафиот, хората се страхуваха от мен и лешоядите стояха настрана. Когато станах почтен граж-данин, се превърнах в дивеч – всички се опитваха да ме прецакат.

Когато излязох от затвора, имах нужда от кола и апартамент. Отново и отново различни продавачи се опитваха да ме преметнат със старите си номера. Всеки път когато бях готов да се подпиша над пунктираната линия, сменяха условията.

Наех апартамент. През зимата хазяинът ми не желаеше да засили отоплението, но стиснатото копеле си събираше наема на секундата. Трябваше да си купя електрическа печка. Когато напуснах и си поисках депозита, той взе да мрънка, че няма пари.

Започнах да си търся къща. Всички брокери се опитваха да ми пробутат кредит с плаваща лихва и се кълняха, че тя никога нямало да се увеличи. Знаех, че лъжат. Когато заплашвах, че ако това стане, ще се върна с бейзболна бухалка, веднага признаваха, че е съвсем възможно лихвата да се увеличи.

Не знам колко пъти съм вдигал ръце и съм си казвал: „Каква шайка мошеници!“ Чувствах се заобиколен от хищници – до голяма степен както на улицата и дори по-зле, в затвора, където всяка секунда трябваше да си пазя гърба.

Не съм първият, който установява, че затворът е като нормалното общество. Джонатан Суифт отбелязва, че ако става дума за морал, престъпниците в затвора не се различават кой знае колко от хората от висшето общество.

И като стана дума за Джонатан Суифт, чувствах се като Гъливер, завързан и стъпкан от хора, много по-малки от мен. Беше време да се изправя. Реших да дам свобода на агресивния дух, който бях придобил в мафията – свят, в който, за да успееш, трябва първо да оцелееш.

И аз, загубен сред безличната тълпа, трябваше да прилагам повече знания, пресметливост и ловкост, за да оцелея, отколкото са били нужни, за да се управляват провинциите на Испания цял век.
Пиер Бомарше, „Сватбата на Фигаро“

Изведнъж получих огромно предимство пред онези дребни хора. Жизненият ми опит се оказа тренировъчната площадка, която щеше да ми донесе истински успех.

Животът, който бях водил и заради който често бях съжалявал, ме бе научил да се пазя от хищници, да надушвам измамниците, да надхитрям змиите. Бе ме научил да разчитам на себе си, да мисля мащабно, да вярвам в силите си. В мафията бях свикнал да поемам ини-циативата, да предлагам нови идеи и да ги реализирам на практика. Бях се научил да комуникирам с хората. Бях уреждал спорове между лекари, адвокати, банкери и брокери – хора с впечатляващи научни постижения, които обаче бяха лишени от основната способност да изговарят нещата. След като в миналото си бях имал работа с най-различни типове, се чувствах в свои води и във висшето общество, и в гетото. Можех да се занасям с някой клошар или да сключа договор с банкер. Можех да разговарям с всекиго.

Освен това се бях научил да елиминирам препятствията. Понякога ги избутвах настрана. Понякога минавах право през тях.

Сега няма Алпи.

Това заявява Наполеон, след като е отхвърлил най-голямото препятствие пред завладяването на Италия. Той е роден и израснал на Корсика, остров, който тачи бандитите си, и това влияние винаги е било част от него. И Наполеон управлява Франция като бос на мафията.

Мафията често използва силови методи. По-често обаче мафиотите постигат същите цели, като се сприятеляват с хората, стават им симпатични и след това просто излагат исканията си.
След като преоцених представата си за „почтеното“ общество, установих, че новата ми среда е до голяма степен като старата и че макар да използва по-малко насилие, тя много често е по-коварна. Продължих да прилагам гражданските аспекти от живота в мафията и успехът не закъсня. Древните биха се гордели с мен – бях живо доказателство за спартанската „теория за крадците“.

Днес съм посветил живота си на помощта за другите. Мемоарите ми достигнаха до читателите по целия свят и непрекъснато получавам писма от хора, които казват, че книгата ми е променила живота им. Появявал съм се по телевизията в повече от двеста страни и съм говорил пред най-различни аудитории – от закоравели мошеници до полицейски инспектори, от младежки групи до пенсионерски клубове, от колежи и университети до бизнес организации и конференции на библиотекарите.

Подобно на гърците от времето на Омир, на евреите талмудисти и на американските индианци, по-възрастните мафиоти използват устния разказ, за да обучат младежите си и да им предадат изпитаната мъдрост на улицата. В тази книга продължавам вековната традиция, за да предам тази мъдрост. Когато е уместно, описвам исторически събития, за да подчертая, че всеки урок може да бъде прилаган универсално и че няма нищо ново под слънцето. Ако научиш какво се е случило вчера, ще си готов за онова, което няма как да не се случи утре. На различни места в текста предлагам подходящи цитати, за да защитя тезата си или да насърча хората да прочетат нещо допълнително.

Целта на тази книга е да ви запознае с по-добрите страни на Коза Ностра, така че „нашето нещо“ да стане „вашето нещо“.

* * *

Louis Ferrante at Amazon.co.uk

Tough Guy: A Memoir by Louis Ferrante

.

Unlocked: The Life and Crimes of a Mafia Insider by Louis Ferrante

.

.

.

„Рапорт пред Ел Греко“ от Никос Казандзакис

Издателство: Enthusiast, 2011, 640 с.

Цена: 19 лв. -> 18,05 лв.

Световна проза ->  Романи и повести. Световни

Генерале мой, битката завършва, правя рапорта си; ето къде воювах, ето как воювах, бях ранен, изплаших се, но не дезертирах; зъбите ми тракаха от страх, но пристягах здраво челото си с червена кърпа, за да не личи кръвта, и се хвърлях в атака. Едно по едно ще оскубя пред теб перата на моята гарга, душата си, докато от нея остане само малка бучка пръст, замесена със сълзи, кръв и пот. Ще ти разкажа борбата си, за да ми олекне; ще смъкна от себе си добродетелта, срама, истината, за да ми олекне. Ти как създаде „Толедо през време на буря“? Също такава, с тежки облаци, прорязана от жълти мълнии, отчаяно и непреклонно бореща се със светлината и тъмата, е и душата ми. Ще я видиш, ще я претеглиш изпод витите си вежди и ще я оцениш. Помниш ли онази тежка дума, която казваме ние критяните? „Където не сполучиш – върни се; където сполучиш – върви си!“ Ако не съм сполучил, дори само час живот да ми остава, ще се върна, за нова атака; ако съм сполучил, ще отворя земята, за да дойда да легна до теб.

¤

За автора

Никос Казандзакис (Nikos Kazantzakis) е може би най-известният в чужбина гръцки автор. Романът на Казандзакис „Алексис Зорбас“ след филмирането му от Михалис Какоянис („Зорба гъркът“) става световен бестселър. Следват и романите „Христос отново разпнат“, „Свобода или смърт“, „Последното изкушени“, „Рапорт пред Ел Греко“, които стават световно известни. Въпреки това той не се самоопределя като романист, за него тези произведения са нещо, с което се е захванал между другото. Той вижда себе си като всеобхватен мислител, философ и търсещ човек. Идеологията и творчеството на Казандзакис трудно могат да бъдат сложени в определени рамки.

На родения на остров Крит писател, занимавал се страстно, макар и освободен от догматиката, с християнска вяра, църквата отказва погребение според християнските канони. Последен покой Казандзакис, починал от левкемия по време на болничен престой във Фрайбург, Германия, намира в Ираклион, в родния му Крит, където е погребан . На надгробна плоча са изписани неговите думи: „Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм!“

Бил е предложен за лауреат на Нобелова награда за литература през 1957 г., но тя е спечелена от друг голям автор – французинът Албер Камю.

* * *

Nikos Kazantzakis at Amazon.co.uk

Report to Greco by Nikos Kazantzakis

.

Last Temptation by Nikos Kazantzakis

.

Zorba the Greek by Nikos Kazantzakis

.

.

.

Войната на вещиците. Кн. 1: Кланът на вълчицата от Майте Каранса

Издателство: Унискорп, 2011, 328 с.

Цена 14 лв. -> 13,30 лв.

Литература за деца и юноши

Анаид е на 13 години – дребничка, незабележима, с изключителни постижения в учението, което автоматично я прави невзрачната зубрачка. Отгоре на всичко една сутрин след бурна нощ изчезва майка й. За нея ще се грижи възрастната й леля и приятелките на майка й. Момичето решава само да открие майка си и започват най-невероятните истории, които дори и най-развинтената фантазия не би предвидила. Анаид се оказва наследница на древния клан на вълчицата – магьосници Омар, които от незапомнени времена помагат на хората, но и вечно са на нож с вещиците Одиш – безмилостни и кръвожадни безсмъртни.

Магии, превъплъщения, бойни изкуства, подозрения, любов, омраза, съмнения – буря от чувства и емоции владее света на тийнейджърката Анаид.

¤

За автора

Майте Каранса (Maite Carranza) е родена през 1958 г. в Барселона. Следва антропология. Преди да се посвети на писателската дейност, е била преподавателка в гимназиално училище. Публикувала е повече от четирийсет произведения и заслужено получава престижни литературни награди, между които Награда на критиката на Cера д’Ор и Награда на Едебе за детска литература. Романите й са преведени на: английски, френски, немски, датски, португалски, гръцки, словашки и руски езици.

* * *

Maite Carranza at Amazon.co.uk

The War of the Witches: Bk. 1 by Maite Carranza

.

Der Klan der W?lfin: Die Trilogie in einem Band by Maite Carranza

.

La maledizione di Odi. La guerra delle streghe by Maite Carranza

.

.

.

„Преобърнатият свят” от Кристофър Прийст

Издателство: Август, 2011, 320 с.

Цена: 14 лв. -> 13,30 лв.

Градът Земя не прилича на никой друг град на света. Той се движи по релси и се стреми неотклонно на север в преследване на оптимума – точката, от която зависи оцеляването му.

Градът се управлява от строго йерархична система на гилдии и младият Хелуърд Ман е член на една от тях – Изследователите на бъдещето. Бъдещето е пътят, който предстои на града, миналото – пътят зад него. Дали някой ден това безкрайно пътуване ще свърши?

Приключения, опасности и любов в един невъзможен свят след Голямата катастрофа.
„Преобърнатият свят” е в списъка на стоте най-добри научнофантастични романа на 20. век и мястото му сред тях е повече от заслужено. Той печели наградата на Британската асоциация за научна фантастика (1974) и е номиниран за наградата „Хюго”.

¤
Другите за романа

„Авторът създава един уникален и оригинален свят”.
Пъблишърс Уикли

„Изумителен експеримент на мисълта”.
Индипендънт

„Един роман, изпълнен с изненадващи превратности и с най-неочаквания край в съвременната научна фантастика”.
Трибюн (Лондон)

„Задължително е да се прочете”.
Луна Мънтли

¤
За автора

Кристофър Прийст (Christopher Priest) е един от най-уважаваните британски фантасти. Сред другите му забележителни книги са „Мантра”, „Блясък”, „Раздяла”, „Машината на пространството” и „Престиж” (филмиран през 2006 от Кристофър Нолан с участието на Крисчън Бейл, Хю Джакман, Майкъл Кеин, Скарлет Йохансон и Дейвид Боуи). Прийст е вицепрезидент на Дружеството „Хърбърт Дж. Уелс”. Последната му написана новела „Раздяла” спечели наградата Артър Кларк и наградата на Британската асоциация за научна фантастика.

* * *

Christopher Priest at Amazon.co.uk

Inverted World (S.F. Masterworks) by Christopher Priest

.

The Prestige (S.F. Masterworks) by Christopher Priest

.

The Quiet Woman by Christopher Priest

.

.

.

„Течна дружба“ от Иво Инджев

Издателство: Enthusiast, 2011, 384 с.

Цена: 16 лв. -> 17,20 лв.

Хуманитарни науки -> Журналистика

Тази книга можеше да бъде озаглавена:
- „Ахилесовата пета колона“: заради уязвимостта на България от руската Пета колона;
- „Дядо Иван Грозни“: заради робуването на един мит с грозни корени;
- „Патриотични предателства“: заради абсурда българският патриотизъм да се мери с руски аршин;
- „Рубликон“: заради продажниците, готови за рубли да преминат рубикона на предателството;
- „Ядреналин“:  заради инфарктния ядрен натиск върху България чрез проекта АЕЦ „Белене“.

Избрах обаче „Течна дружба“, защото Петата колона в България се носи по течението на руското влияние, включително на вълните на течните руски суровини, които образуват наноси от корупция и организирана престъпност.

¤

1.  „Русофобия“ било да се критикува Русия.
2. „Дружбата от векове“ била вечна и свещена.
3.  „Антифашизмът на комунизма“ – целта оправдава средствата.
4. Символиката на паметниците – руска кръв във вените на съветската окупация.
5. Оседлаването на България като руски троянски кон срещу днешна Европа.

Това са петте нападателни оръжия на Петата колона в България! Време е за самоотбрана!

¤

Из „Течна дружба“ от Иво Инджев

„Тази книга се опитва да отмести поне малко канарата, притиснала България, върху която пише без право на обжалване: „Тук почива една история на безкористната дружба между два влюбени народа“. Подписът не се чете, закодиран е конспиративно. Но подозрително прилича на „Дядо Иван Грозни“. Грамадата от лъжи и фалшификации е толкова тежка, че е лековато да повярвам в успеха на едно самотно авторско усилие да я отмести. Но си струва опитът, защото, както пише руският публицист Игор Бунич, „няма по-лошо иго от собственото невежество“! Нима и в 21. век искаме да сме герои от „Под игото“ – под игото на собственото невежество?“.

(цитат от книгата)

* * *

Още от Иво Инджев в книжарница Книгосвят

• Президент на РъБъ от Иво Инджев
• Мълчанието е злото. Статия на свободата 1994-2000 от Иво Инджев

„Упражнения по стил” от Реймон Кьоно

Издателство: Фама, 2011, 128 с.

Цена: 10 лв.

Световна проза -> Хумористична проза

„Анотация“, „Удвоено“, „Литота“, „Метафорично“, „Отзад напред“, „Удивено“, „Сънувано“, „Пророческо“, „Разбъркан словоред“, „С цветовете на дъгата“, „Словесно упражнение“, „Колебливо“, „Анаграма“, „Омонимичен каламбур, „Комедия “, „По италиански“ ….. или 99 начина да се разкаже една обикновена история.  Журналисти, езиковеди, писачи, автори, сценаристи, програмисти, приказливци, историци и любители знаят, че създаването на текст е игра и има безброй начини да разкажеш една история. „Упражнения по стил” влиза в задължителната програма на всеки разказвач и печели световна слава на автора си Реймон Кьоно, прочут с експерименталните си творби, близки до сюрреализма.

Преводът на италиански е дело на Умберто Еко.

¤

За автора

Реймон Кьоно (Raymond Queneau) е френски поет, романист и редактор на енциклопедични издания, близък до сюрреализма. Роден е на 21.02.1903 г. в Хавър, Франция. Завършва Сорбоната, член е на Цеха за потенциална литература, заедно с Жорж Перек, Итало Калвино, Марсел Дюшан и др. През годините излизат романите му “Препятствие” (1933), “Одил” (1937), “Суровата зима” (1939), “Упражнения по стил” (1947), “Зази в метрото” (1959). За романите на Кьоно може да се каже, че са наситени с арготизми и неочаквани словообразувания, черен хумор, бърза смяна на образите, фрагментарна асоциативност. Автор е на множество стихове, които, следвайки структурата на музиката, по-късно се превръщат в популярни песни. Умира през 1976 г.

Произведенията му, издадени на български, са „Упражнения по стил” и „Зази в метрото” от издателство ФАМА.

¤

Из „Упражнения по стил” от Реймон Кьоно

Тарикатско

Беше къде обед, като гепих рейса. Гепих го и киризим – кво? – един образ, тъп като гъз, а се дърви на съседа си. “Не моеш ли – вика му – да си отваряш зъркелите? Нарочно – циври му – ме ръгаш, че и ми газиш патъците.” И духна да седне. Пълен чвор.

Като гилах по площад Ром, го киризим да плямпа с друг образ, също такъв чвор. “Чат ли си? – бъзна го онзи. – Барни тва копче и ще си тупалка!”

По италиански

Уно дене, у темпо манджаре, ке скиво на платоформато у аутобусо? Уно дългучо, веро маркучо! Белла капелла с ширита дебела! Туози чешито се форте караре и парларе вулгаре на уно другаре: “Перке ме бутандо и ми тъпкандо кракандо, ма кранто!” Назряло скандало и чешито бегало без чао и престо седнало, лукиано ни яло, ни мирисало.

Ке нуово скивандо у друго моменто? Познанто чешито и уно левенто. Левенто даваре акълито чешиту за уно копчино до гранде дупчино.

Танка
(Японско петстишие)

Пристига рейсът.
Едно конте се качва.
Внезапен сблъсък.
Пред гарата по-късно
за копче става дума.

¤

Още “упражнения по стил” в електронно списание LiterNet

* * *

Raymond Queneau at Amazon.co.uk

Exercises in Style (Oneworld Classics) by Raymond Queneau

.

.

.

„Отслабнете завинаги!“ от Маргарита Королева

Издателство: Enthusiast, 2011, 272 с.

Цена: 13 лв. -> 12,35 лв.

Медицина за всеки -> Здраве. Пол. Възраст

Днес един от най-актуалните здравни проблеми в световен мащаб е този със затлъстяването. Над половин милиард мъже и жени – близо 1 на всеки 9 възрастни – страдат от клинична степен на затлъстяване, показва изследване на Харвард, Имперския колеж в Лондон и Световната здравна организация (СЗО). Наднорменото тегло причинява всяка година 3 милиона смъртни случая от сърдечни заболявания, диабет, рак и други болести, по данни на СЗО. В много от европейските страни повече от 40% от населението страда от затлъстяване и този процент нараства постоянно. Същото се случва и в САЩ. Там през последните 12 години броят на хората с наднормено тегло се е увеличил с 10% и е достигнал 61% от населението на страната. В Русия от затлъстяване страдат повече от 40% от населението.

Респективно драстично нараства броят на подложилите се на естетични интервенции. Изненадващо все по-голям е процентът на мъжете в САЩ, подложили се на хирургическа намеса, за да се справят с наднорменото тегло. През миналата година делът на мъжете, които са прибегнали до такива процедури е с 2% по-висок спрямо предходната година, сочи проучване на Американското дружество на естетичните хирурзи. Всеки килограм в повече увеличава риска от здравословни проблеми, понижава самочувствието и увереността, и се отразява върху начина на живот.

За съжаление нито съвременната, нито народната медицина могат да предложат универсална рецепта за стройно и привлекателно тяло. Известният диетолог Маргарита Королева се занимава с проблемите на отслабването и моделирането на фигурата без хирургична намеса повече от 20 години. Своя труд тя публикува в книгата си „Отслабнете завинаги! Лесният път към стройната фигура“, която „Ентусиаст“ издаде у нас. Създадената от Маргарита Королева програма за намаляване на теглото помага на милиони хора по света да се освободят от излишните килограми, както и да запазят постигнатия резултат завинаги. Авторката сама доказва на практика ефективността на програмата: след второто си раждане тя сваля 30 кг. „Ние избираме тонуса, работоспособността, прекрасното настроение и здраве. Ние избираме за себе си нов живот – активен, изпълнен със смисъл, с усещане за собствената ни значимост“, споделя известната диетоложка за философията на метода си.

В „Отслабнете завинаги!“ Маргарита Каролева прави преглед на по-известните и популярни диети, техните плюсове и минуси, разглежда типовете затлъстяване, извежда формули за нормалното и идеалното тегло. Така всеки, който желае, може да провери чрез тях какво тегло има – нормално, идеално или наднормено. Разгледани са спомагателни процедури за достигане на нормално тегло – физическо натоварване, физиотерапевтични процедури, лекарствени методи за лечение на затлъстяването, мезотерапия. Едно от основните правила в програмата на Королева е честото хранене със здравословна и подходяща храна, което позволява да се отслабва, без мъчително гладуване. Много полезни за читателите са примерните диети, включени в книгата, както и съвети за запазване на теглото. Така всеки, който желае, може да опита да намали теглото си без постоянния надзор на диетолог.

Освен ефективната програма за борба с килограмите, в книгата „Отслабнете завинаги!“ Маргарита Королева предлага 20 правила по пътя към здравословния начин на живот, като обръща отново внимание на мотивацията на всеки, поел по този път. Приложени са таблици за съдържанието на продуктите и калориите в тях, колко калории губи човек при различни физически упражнения, дневник, както и календар за разтоварващите дни.

Маргарита Королева и книгата й „Отслабнете завинаги!“ са изключително популярни в Русия, където вече се предлага марка диетични храни по нейни рецепти, наречена „Диетата на Королева“. Сред последователите на метода й за отслабване са бизнесмени, политици, а също и много от звездите на руския шоубизнес, между които  Николай Басков, Филип Киркоров, Надежда Бабкина и други.

¤

За автора

Маргарита Королева завършва Първи московски медицински институт, а след това и клинична аспирантура специалност Кардиология. Защитава дисертация за степен кандидат на медицинските науки. Преминала е обучение във водещи клиники в Русия, Франция, Италия и Китай и е дипломиран специалист в областта на диетологията, физиотерапията, козметологията и мезотерапията. От 20 години се занимава с проблемите на отслабването и моделирането на фигурата без хирургична намеса.

Маргарита Королева е един от първите специалисти по хранене в Русия, които съставят индивидуални комплексни програми за корекция и подържане на теглото. В момента оглавява Центъра по естетична медицина „Маргарита Королева“, основан през 2005 г., а през ноември 2008 г. е открит втори такъв център. В него се използват най-новите постижения в областта на естетичната медицина.

¤

Из „Отслабнете завинаги!“ от Маргарита Королева

Аз, като много други хора, живеещи в средните географски ширини, съм предразположена към напълняване, а и майка ми тежеше почти 90 кг. Известно време при мен тази особеност не се проявяваше, макар че ядях много сладки и солени храни, а обичах и тестени изделия. Не наддавах вероятно защото се движех много и се занимавах сериозно със спорт (аз съм кандидат-майстор на спорта в категорията лека атлетика).

Родих дъщеря си, докато следвах, но не си взех академичен отпуск. Имах малко кърма и натрупаните килограми по време на бременността бързо изчезнаха. Като завърших института и клиничната ординатура, забременях за втори път. Сега вече имах възможност да си взема отпуск по майчинство (както правеха всички “бели” хора), за да се подготвя за раждането на здраво дете. През това време наддадох 25 кг. Животът ми стана спокоен – изпитите останаха в миналото, имах добра работа и възможност да се занимавам с наука… Бременността ми протичаше нормално, а аз се стараех да се храня “за двама”, при това се занимавах с кулинария като хоби. Мислех си, че след като родя, ще отслабна бързо, нали никога не съм била дебела. Оказа се обаче, че не съм познала.

След раждането кърмата ми отново беше недостатъчна и се налагаше да ям много. А и любимият ми съпруг, с цел да я направи по-калорична, започна да ми носи вкусни кифлички и сметанка. В резултат на всичко това, когато бебето стана на около четири месеца, (о, ужас!!!), теглото ми достигна максимума си – 85 кг, а колкото и да е странно, количеството на кърмата ми не се увеличи!

До този момент не се вълнувах особено как изглеждам: имах щастлив брак, чувствах се обичана и бях се отдала изцяло на грижите за децата – разходки, пеленки, кашички, а през нощта – четене на книги. Само че, кой знае защо, ми стана трудно да се качвам по стълбите до третия етаж, задъхвах се, а и тялото ми вече не бе така гъвкато, както преди.

Веднъж, докато децата спяха, аз размишлявах върху живота си и осъзнах, че няма да издържа да си стоя вкъщи година и половина, да не говорим за три. Помислих си и че скоро трябва да тръгна на работа, за да не изгубя професионалните си навици.

Хвърлих бегъл поглед в огледалото, в което моят закръглен силует не се побираше. Тогава се съблякох, започнах да се изучавам част по част и сълзите буквално започнаха да се леят от очите ми. Свидетел на този “оглед” внезапно се оказа моят съпруг, който се върна от работа. Любимият се втурна да ме успокоява и се поинтересува какво ме е разстроило толкова много.

– Моите безобразно тлъсти форми!!! – казах през
сълзи аз.

– Глупавичката ми, та аз обичам всичко това – повтаряше мъжът ми, – а и си майка на две прекрасни деца. Така че формите са като допълнителна екстра за жената.

– Как ще живея занапред, та аз не се харесвам такава. Трябва да се направи нещо с това – продължих да ридая аз.

Мъжът ми ме успокояваше, като се опитваше деликатно да ме убеди, че всички жени напълняват след раждането.

– А и при теб има известна предразположеност – майка ти е пълна, така че аз знаех каква ще станеш и бях готов за това.

– Извратен тип! – изкрещях аз. – Край, започвам да отслабвам!!!

– Нищо няма да ти помогне. Каквото и да правиш, няма да станеш такава, каквато беше, а и няма да ти позволя да се изтезаваш с гладуване. В тази ситуация гените са по-силни!

“Нищо няма да ти помогне!” – се въртеше в главата ми. Защо пък да не ми помогне нищо? До този момент всичко, което планирах, се получаваше. Почти винаги постигах поставените си цели.

“Никога няма да станеш такава, каквато беше” – звучи като присъда. А и какво общо има тук генетиката? Защо гените трябваше да са по-силни? Та нали те вече са изпълнили функцията си по отношение на мен: ръст, конструкция, цвят на косите, форма на очите. Аз съм изключително благодарна на гените и на родителите си за всичко това.

Каква връзка имат те с моето желание да се угоя?! Да, именно към желанието. Аз с удоволствие ядях бял хляб, тортички, колбаси, макарончета със сос, тлъста и маринована рибка, хайверче, сметанка… Никой не ме караше насила да дояждам след децата остатъците от грис, картофено и плодово пюре, никой не ме молеше да ям късно вечер и дори през нощта, докато четях книга. Старателно се тъпчех с вкусна калорична храна, поливах я с компоти и плодови сокове, без дори да се замислям, че на даден етап храната може да стане отрова. Слушах само своя организъм и следвах само неговите инстинкти. А той ме излъга. Разбрах, че храната може да стане много опасна за здравето. Не, не в смисъл на хранително отравяне, а като бавно и постепенно разрушава организма.

Един от първите явни симптоми на това разрушаване за мен стана наднорменото тегло. Дали причината беше в гените? Сигурна бях, че генетиката няма нищо общо тук! И щях да го докажа. За моето напълняване си бях виновна само аз. Беше се случило само защото аз съм пожелала така. (“На голямата крава млекцето е по-гъсто.”).

“Нищо няма да ти помогне” – звучи като камбанен звън, като сигнал за бедствие. Не, това не може да бъде, просто не може да бъде. Важна е целта, важно е желанието! Как ще се върна при колегите на работа с такива форми? Никой и никога не трябва да вижда моя позор.

Освен че съм любима съпруга и майка на две прекрасни деца, аз съм преди всичко жена и винаги ще имам потребност да се чувствам красива и стройна, а също и да получавам комплименти както по-рано, и то не само от мъжа ми. И, в края на краищата, искам да бъда уверена в себе си и да се обличам така, както пожелая. А здравето? Защо не помислих за него? Кой ми е дал право да бъда толкова безотговорна – пред себе си и пред близките ми?

А колко много неща остават, които трябва да свърша до края на живота си! Имам купища планове. Мой любим, миличък и единствен организъм, ще понесеш ли всичко това? Как можах да се отнеса така пренебрежително към теб? Бедното ми сърчице, не ти ли е трудно да изпълняваш своята функция, а именно да изпомпваш кръвта по километрите кръвоносни съдове на този огромен организъм? Мои любими крачета, как носите тази тежка дебелана? Точно в този момент започна всичко. До следващата нощ се бях затрупала с книги по физиология на храносмилането, ендокринология, генетика, теория на затлъстяването. На следващия ден пих само кефир (ферментирала млечна напитка, особено популярна в Русия и някои от бившите съветски републики), а после започнах да го редувам с ново за мен, внимателно контролирано хранене. Стараех се да пия повече вода и само вечер си позволявах чай с мляко, тъй като продължавах да кърмя сина си три пъти в денонощието. Целта, която бях си поставила в този момент, беше да намеря свой хранителен режим, за да възвърна отново стройната си фигура, но без да забравям правилото: недей да си вредиш! Здравето ми е най-важно, за да продължавам да се наслаждавам на майчинството и да успея да се справя с многобройните всекидневни задачи.

Промените се отразиха на всички вкъщи. Наложи се да махна от хладилника меките колбаси, пушените меса, маринованата тлъста риба. Топените сиренца прехвърлих на рафтчето на по-голямото дете. След като изчистих съдържанието на шкафовете, изнесох от къщи бонбоните (ядях ги само аз), големите количества бисквити и различни печени изделия. Престанах да купувам онези продукти, чието консумиране е трудно да се контролира: ядки, сушени плодове, сладки напитки и малките сочни плодове. Дадох на родителите си запасите от консервирани краставички и домати, а също и любимото ми сладко от вишни. Със съпруга ми се договорихме за взаимно разбиране и подкрепа.

И се започна! Килограмите видимо се топяха. Това ме радваше и бях безкрайно благодарна на своя организъм и на всяка негова клетчица за това, че и той ми помага.
През деня и през нощта, щом децата спяха, аз продължавах да чета “Физиология” и “Основи на диетологията”. Учех се да живея по нов начин, защото променях много важна част от живота си – хранителните си навици. Помагаше ми фактът, че имах точно поставена цел – здравето ми, а избавянето от излишното тегло беше следствие от възстановяването на здравето. Започнах да си фантазирам каква ще стана, след като постигна резултата, как ще изглеждам, какви дрехи ще мога да нося. А какво ще кажат съседите, роднините? Какви комплименти ще получавам отново от мъжа си и колегите? Как ще се радват децата, че имат млада и красива майка. И всичко това е достижимо. Предстои обаче наистина много работа – тежка и в същото време изпълнена с радост, защото работиш върху промяната на самия себе си, над своите навици, пристрастия, установени стереотипи. И след време осъзнаваш, че двете половини на твоето “аз” – тази, която иска да бъде стройна, и онази, която обича да си хапва – и двете са ти нужни, и двете са ти полезни. Най-важното е да не спориш с нито една от двете, а да поддържаш постоянно баланса помежду им, без да обиждаш нито едната от тях.

Желанието да си хапнеш не означава, че трябва начаса да седнеш и да изядеш цяла торта. Всяко желание трябва да се удовлетворява осъзнато. Затова започнах да си водя дневник и да записвам всичко, което планирах да сложа в уста.

Известно е, че за да контролираш желанията си, особено желанието за ядене, е нужна невероятна сила на волята. Дали аз имам достатъчно? Какво значи воля? Воля – това е човешкото намерение. Когато проявяваш силата на волята си, ти искаш или не искаш – много или не толкова силно, да направиш нещо. Вложиш ли и разум, ще удовлетвориш и желанието си, и ще запазиш здравето си.

А ако вече си зависим от храната? Да се опитваш да забравиш за нея с надеждата, че желанието ще отмине само, е празно губене на време. Затова по-лесно е да приемеш желанието, но да правиш осъзнат избор. Именно това разбиране, а също и придобитите нови знания ми помогнаха да структурирам графика на своето хранене по време.

.

.

10 открития, които пренаписаха историята от Патрик Хънт

Издателство: Унискорп, 2011, 212 с.

Цена: 12 лв. -> 11,40 лв.

Езотерика. Духовни учения -> Тайни и загадки

Известният археолог Патрик Хънт кратко и завладяващо представя десетте най-значими археологически открития от древността: Розетския камък, Троя, Асирийската библиотека в Ниневия, гробницата на Тутанкамон, Мачу Пикчу, Помпей, Свитъците от Мъртво море, Тера, Олдувайската клисура и гробницата на десетте хиляди воина. Хънт разкрива увлекателните истории на удивителните открития и разяснява пътищата, по които те се натрупват в познанието ни за човешката история, и как завинаги променят нашия светоглед. Десет открития, които пренаписаха историята улавя страхопочитанието и вълнението при разкопките на артефакти за тайните и загадките на древни цивилизации.

¤

За автора

Патрик Хънт (Patrick Hunt) е доктор на историческите науки, специалист по обща археология. Преподава в Станфордския университет, ръководи Станфордския алпийски археологически проект и оглавява експедиция „Ханибал” на Нешънъл Джиографик Съсайъти. Член е на Кралското географско дружество в Лондон. Неговите проучвания са публикувани в „Археолоджи” и различни международни исторически и научни списания, а документалните му филми се излъчват по телевизионния канал „Хистъри”. Автор е на повече от сто статии в над четирийсет списания и енциклопедии. Чете лекции по археология в цял свят. През последните двайсет години на археологически разкопки си е счупил поне двайсет кости, отскубвал се е от похитители, избегнал е престрелки и на два пъти оцелява след слънчев удар, причинил му временна слепота. Всичко това не го спира да работи като един от най-дейните съвременни археолози.

¤

Из „10 открития, които пренаписаха историята” от Патрик Хънт

Въведение

Как археолозите по света биха подредили най-вълнуващите и плодотворни глобални археологически открития и събития, които „пренаписват” историята? Почти всеки подобен списък би включил някои от най-известните открития като гробницата на владетеля Тутанкамон, Мачу Пикчу, Розетския камък, Троя, Помпей и Свитъците от Мъртво море, но също така и по-малко известните находки като Акротири, на егейския остров Тера, китайската гробница на десетте хиляди война, Ниневия и царската асирийска библиотека на Ашурбанипал, както и работата на семейство Лики в Олдувайската клисура и на други места в Голямата африканска рифтова долина. Всички те са превъзходни кандидати за кръга от световни открития на различните континенти между 1750 г. и края на двадесети век.

Част от тези открития са напълно случайни – например Помпей, Розетският камък, свитъците от Мъртво море и дори гробницата на десетте хиляди война. В някои случаи, първоначално любители извършват продължителна работа, но накрая откритията произтичат от дейността на професионалните археологически екипи. Триумфът на други открития бележи върха на тежки години упорити и логически издирвания, както при гробницата на владетеля Тутанкамон, Акротири на Тера, Ниневия, Олдувайската клисура и Мачу Пикчу. Ако можем да се доверим на дневниците на Хайнрих Шлиман и на по-късните описания, които е доста рисковано, откриването на Троя би могло да попадне във втората категория. Някои от тези открития първоначално са направени в ранния период на археологията, когато търсенето на съкровища е било водещият мотив, но продължават и досега, в течение на векове, да служат за теренен модел и да влияят върху съвременните археологически схващания и методи. Помпей и Троя попадат в тази категория, доколкото продължават да бъдат изучавани и понастоящем. Други места, като гробницата на десетте хиляди война, са открити сравнително скоро и са разкопавани само в последните няколко десетилетия. Понякога политиката и туризмът се превръщат в неприятни спътници на археологическите проучвания, но ако в резултат на това нараства съзнанието за значението на археологическите ресурси и отговорността за опазването им, това може да е за добро, както и основателна причина изследванията на човешката история да бъдат продължени.

Тази книга изследва всяко от избраните десет открития – независимо дали са преднамерено търсени или случайно открити – в контекста на развитието на дисциплината археология от осемнадесети век насам. Всяка глава също така проследява накратко интелектуалните, политически и философски идеи на периода, в който са направени откритията и ги оценява от днешна гледна точка. Въпреки че археологията от 1750 г. насам се е променила значително, под въпрос е дали изобщо някога трябва да съдим предишните поколения въз основа на днешните ни ценности. Онова, което разбираме и пишем за историята, също се е променило значително благодарение на археологията и разкритите материални култури. Как всяко от тези събития е променило възприемането на историята и бъдещите насоки на изследователската работа е друг важен проблем на тази книга. Идните поколения археолози може и да не са съгласни по въпроса кои са най-значимите археологически открития от предишните епохи, но е твърде вероятно тези десет открития винаги да бъдат на вниманието както на археолозите, така и на онези, които обичат древната история и четенето на разкази за открития.

Точните описания на момента, в който е направено всяко от тези велики открития, донякъде се разминават. Някои от тях са направени преди век или повече; други не са засвидетелствани, с изключение на многобройните очевидци на събитието, всеки с различни спомени или наблюдения. Други пък са описани в често противоречивите дневници на едно и също лице. И макар да не са видимо измислени, за някои от първостепенните детайли на тези открития можем само да гадаем. Ето защо съм се опитал да споя в едно отделните подробности за откритията, които считам за най-благонадеждни. По тази причина всякакви неточности в реконструкцията на откритията или грешки в детайлите, допуснати в тази книга, са изцяло мои. Самюъл Джонсън пише, че книгите регистрират всичко, което бихме могли да узнаем за историята. Ала с цялото дължимо уважение, всеки свестен археолог ще предпочете да не се съгласи, тъй като реалните артефакти, които излизат от земята, могат да ни кажат много повече от текстовете. Материалната история е поне толкова важна, колкото писмената и често пъти основополагаща за нея. По тази причина археологията и нейните открития са така жизненоважни за разбирането на историята. Когато древните текстове не са достатъчни или просто не съществуват, тогава често се случва археологията да пренаписва историята.

* * *

Patrick Hunt at Amazon.co.uk

Ten Discoveries That Rewrote History by Patrick Hunt

.

.

.

„Парстоу и неговите приятели. Първо приключение” от Бобчо и Сиси

Издателство: Аделфи, 2011, 24 с.

Цена: 3,99 лв.

Литература за деца и юноши

Да, това е факт! Деветгодишният Борислав Кръстев-Бобчо от София е автор на новата детска книжка „Парстоу и неговите приятели. Първо приключение”. Това е истинки увлекателна история, разказ с уникални герои и действие, сътворени от детското въображение. Затова и появата на новата детска книжка на издателство „Аделфи” е изключителен факт в съвременната литература за деца: героите, имената, случките са измислени от дете за децата. Книжката следва стремителния бяг на детската фантазия и показва удивителните творчески заложби, които притежава всяко дете.

Авторският тандем Бобчо и Сиси (Силвия Кръстева) представят великолепна четворка приятели. Името на главния герой – Парстоу – е измислено от Бобчо. По думите на малкия автор Парстоу е необикновена жива количка. Парстоу и неговите приятели, лодката Нели, Вентилаторчето и спортната кола Маки преживяват вълнуващо приключение в Света на лампичките и електрическите неща. Те трябва да се изправят срещу Черния маг в последната битка за своя свят. На помощ идва добрият магьосник Ромерто. Първо приключение разказва за сблъсъка на доброто и злото, за смелостта и приятелството.

Новата детска книжка на издателство „Аделфи” е оригинална българска фентъзи-история, написана за децата. Илюстрациите са дело на младата художничка Кристина Йовчева и впечатляват с цветовете, с динамиката и детайлите на пресъздадения вълшебен свят.

Авторите замислят поредица от интересни случки с Парстоу и неговите приятели. Книжката анонсира следващата история: Приключението в пещерата на Дракона. Приятелите трябва да преодолеят опасния и тайствен Лабиринт в подземието на Дракона.

Със сигурност смелата количка Парстоу и приятелите му ще станат новите любимци на българските деца.

.

.