„Рапорт пред Ел Греко“ от Никос Казандзакис

Издателство: Enthusiast, 2011, 640 с.

Цена: 19 лв. -> 18,05 лв.

Световна проза ->  Романи и повести. Световни

Генерале мой, битката завършва, правя рапорта си; ето къде воювах, ето как воювах, бях ранен, изплаших се, но не дезертирах; зъбите ми тракаха от страх, но пристягах здраво челото си с червена кърпа, за да не личи кръвта, и се хвърлях в атака. Едно по едно ще оскубя пред теб перата на моята гарга, душата си, докато от нея остане само малка бучка пръст, замесена със сълзи, кръв и пот. Ще ти разкажа борбата си, за да ми олекне; ще смъкна от себе си добродетелта, срама, истината, за да ми олекне. Ти как създаде „Толедо през време на буря“? Също такава, с тежки облаци, прорязана от жълти мълнии, отчаяно и непреклонно бореща се със светлината и тъмата, е и душата ми. Ще я видиш, ще я претеглиш изпод витите си вежди и ще я оцениш. Помниш ли онази тежка дума, която казваме ние критяните? „Където не сполучиш – върни се; където сполучиш – върви си!“ Ако не съм сполучил, дори само час живот да ми остава, ще се върна, за нова атака; ако съм сполучил, ще отворя земята, за да дойда да легна до теб.

¤

За автора

Никос Казандзакис (Nikos Kazantzakis) е може би най-известният в чужбина гръцки автор. Романът на Казандзакис „Алексис Зорбас“ след филмирането му от Михалис Какоянис („Зорба гъркът“) става световен бестселър. Следват и романите „Христос отново разпнат“, „Свобода или смърт“, „Последното изкушени“, „Рапорт пред Ел Греко“, които стават световно известни. Въпреки това той не се самоопределя като романист, за него тези произведения са нещо, с което се е захванал между другото. Той вижда себе си като всеобхватен мислител, философ и търсещ човек. Идеологията и творчеството на Казандзакис трудно могат да бъдат сложени в определени рамки.

На родения на остров Крит писател, занимавал се страстно, макар и освободен от догматиката, с християнска вяра, църквата отказва погребение според християнските канони. Последен покой Казандзакис, починал от левкемия по време на болничен престой във Фрайбург, Германия, намира в Ираклион, в родния му Крит, където е погребан . На надгробна плоча са изписани неговите думи: „Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм!“

Бил е предложен за лауреат на Нобелова награда за литература през 1957 г., но тя е спечелена от друг голям автор – французинът Албер Камю.

* * *

Nikos Kazantzakis at Amazon.co.uk

Report to Greco by Nikos Kazantzakis

.

Last Temptation by Nikos Kazantzakis

.

Zorba the Greek by Nikos Kazantzakis

.

.

.

Войната на вещиците. Кн. 1: Кланът на вълчицата от Майте Каранса

Издателство: Унискорп, 2011, 328 с.

Цена 14 лв. -> 13,30 лв.

Литература за деца и юноши

Анаид е на 13 години - дребничка, незабележима, с изключителни постижения в учението, което автоматично я прави невзрачната зубрачка. Отгоре на всичко една сутрин след бурна нощ изчезва майка й. За нея ще се грижи възрастната й леля и приятелките на майка й. Момичето решава само да открие майка си и започват най-невероятните истории, които дори и най-развинтената фантазия не би предвидила. Анаид се оказва наследница на древния клан на вълчицата - магьосници Омар, които от незапомнени времена помагат на хората, но и вечно са на нож с вещиците Одиш - безмилостни и кръвожадни безсмъртни.

Магии, превъплъщения, бойни изкуства, подозрения, любов, омраза, съмнения - буря от чувства и емоции владее света на тийнейджърката Анаид.

¤

За автора

Майте Каранса (Maite Carranza) е родена през 1958 г. в Барселона. Следва антропология. Преди да се посвети на писателската дейност, е била преподавателка в гимназиално училище. Публикувала е повече от четирийсет произведения и заслужено получава престижни литературни награди, между които Награда на критиката на Cера д'Ор и Награда на Едебе за детска литература. Романите й са преведени на: английски, френски, немски, датски, португалски, гръцки, словашки и руски езици.

* * *

Maite Carranza at Amazon.co.uk

The War of the Witches: Bk. 1 by Maite Carranza

.

Der Klan der W?lfin: Die Trilogie in einem Band by Maite Carranza

.

La maledizione di Odi. La guerra delle streghe by Maite Carranza

.

.

.

„Преобърнатият свят” от Кристофър Прийст

Издателство: Август, 2011, 320 с.

Цена: 14 лв. -> 13,30 лв.

Градът Земя не прилича на никой друг град на света. Той се движи по релси и се стреми неотклонно на север в преследване на оптимума – точката, от която зависи оцеляването му.

Градът се управлява от строго йерархична система на гилдии и младият Хелуърд Ман е член на една от тях – Изследователите на бъдещето. Бъдещето е пътят, който предстои на града, миналото – пътят зад него. Дали някой ден това безкрайно пътуване ще свърши?

Приключения, опасности и любов в един невъзможен свят след Голямата катастрофа.
„Преобърнатият свят” е в списъка на стоте най-добри научнофантастични романа на 20. век и мястото му сред тях е повече от заслужено. Той печели наградата на Британската асоциация за научна фантастика (1974) и е номиниран за наградата „Хюго”.

¤
Другите за романа

„Авторът създава един уникален и оригинален свят”.
Пъблишърс Уикли

„Изумителен експеримент на мисълта”.
Индипендънт

„Един роман, изпълнен с изненадващи превратности и с най-неочаквания край в съвременната научна фантастика”.
Трибюн (Лондон)

„Задължително е да се прочете”.
Луна Мънтли

¤
За автора

Кристофър Прийст (Christopher Priest) е един от най-уважаваните британски фантасти. Сред другите му забележителни книги са „Мантра”, „Блясък”, „Раздяла”, „Машината на пространството” и „Престиж” (филмиран през 2006 от Кристофър Нолан с участието на Крисчън Бейл, Хю Джакман, Майкъл Кеин, Скарлет Йохансон и Дейвид Боуи). Прийст е вицепрезидент на Дружеството „Хърбърт Дж. Уелс”. Последната му написана новела „Раздяла” спечели наградата Артър Кларк и наградата на Британската асоциация за научна фантастика.

* * *

Christopher Priest at Amazon.co.uk

Inverted World (S.F. Masterworks) by Christopher Priest

.

The Prestige (S.F. Masterworks) by Christopher Priest

.

The Quiet Woman by Christopher Priest

.

.

.

„Ключът на Сара” от Татяна дьо Роне

Издателство: Обсидиан, 2011, 352 с.

Цена: 14 лв. -> 13,30 лв.

Световна проза -> Романи и повести. Световни

Париж. 1942 г. Десетгодишната Сара и майка й са арестувани от френската полиция подобно на хиляди други евреи през тази юлска нощ. В желанието си да предпази своето братче Сара го заключва в един шкаф, защото е сигурна, че ще се върне скоро. Дори тя да се забави няколко часа, баща й, който се крие в мазето, ще освободи малкия Мишел. Сара не знае, че баща й доброволно ще излезе от убежището си, за да бъде отведен заедно със семейството си, и твърде късно ще разбере какво е направила тя.

Париж. 60 години по-късно. Джулия Джармънд е американска журналистка, омъжена за французин. Докато подготвя статия за масовия арест на евреите в окупирания от нацистите Париж, тя случайно разбира, че апартаментът на съпруга й, е придобит от дядо му през юли 1942 г. Историята на Сара нахлува в живота на Джулия и го променя изцяло.

Емоционален роман за съдбата на две семейства, свързани завинаги чрез един от най-мрачните епизоди в историята на Франция. Шедьовър от ранга на „Четецът” и „Изборът на Софи”.

Романът е написан на английски, той се появява  първо във Франция под  заглавие „Тя се казваше Сара”.  Филмът по него с участието на Кристин Скот Томас е по световните екрани от пролетта на  2011 г.

¤

Из „Ключът на Сара” от Татяна дьо Роне

Париж, юли 1942 г.
Момичето първо чу блъскането по входната врата. Стаята й се намираше най-близо до нея. Отначало, все още сънена, тя си помисли, че баща й е излязъл от скривалището в мазето. Сигурно бе забравил ключовете си и започваше да губи търпение, след като никой не бе отговорил на плахите му почуквания. В следващия миг обаче се разнесоха гласове. Те отекнаха силно и безмилостно в тишината на нощта. Не, не беше баща й.

- Полиция! Отворете! Веднага!

Ударите зачестиха и проникнаха до мозъка на костите ?. Малкото ? братче, което спеше на другото легло, се размърда.

- Полиция! Отворете! Отворете!

Колко ли беше часът? Тя надникна между завесите. Навън все още беше тъмно.
Уплаши се. Спомни си сподавения разговор на родителите си късно вечерта преди няколко дни. Те мислеха, че е заспала. Тогава тя се промъкна до дневната и ги видя и чу през една цепнатина между дъските на вратата. Гласът на баща й звучеше тревожно, а в погледа на майка й се четеше страх. Говореха на родния си език, който тя разбираше, макар да не го владееше като тях.

Баща й прошепна, че ги очакват трудни времена. Трябвало да бъдат смели и изключително внимателни. Произнасяше странни, непознати думи: „лагери“, „масово депортиране“, „хайка призори“. Момичето се чудеше какво означава всичко това. Според баща й само мъжете били в опасност. Жените и децата нямало за какво да се притесняват. Той щял да се крие в мазето нощем.

На сутринта обясни на дъщеря си, че е решил да спи долу, поне за известно време. Докато „нещата станат по-сигурни“. Кои неща, чудеше се момичето. Кое трябваше да стане по-сигурно? И кога? Тя искаше да разбере какво значат думите „депортиране“ и „хайки“, но се страхуваше да признае, че неведнъж е подслушвала родителите си. Ето защо не посмя да попита.

- Отворете! Полиция!

Да не би полицаите да са открили папа в мазето, недоумяваше тя. Затова ли бяха дошли? Нима настояваха да го отведат на далечните места, за които бе споменал в тайните нощни разговори – „лагерите“ извън града?

Момичето изтича на пръсти до стаята на майка си в края на коридора. Тя се събуди веднага щом почувства докосване по рамото.

– Полицаите са тук, маман – прошепна момичето. – Блъскат по вратата.

Майката отметна завивките и оправи косата си. До-като я наблюдаваше, дъщеря й забеляза, че изглежда уморена и много състарена.

– Ще отведат ли папа? – попита разтревожено момичето, като държеше майка си за ръцете. – За него ли са дошли?

Не последва отговор. В коридора отново се чуха силни гласове. Майка й облече набързо халат върху нощницата и я поведе към вратата. Ръката й е топла и влажна като на дете, помисли си момичето.

– Да? – каза тихо майка й, без да отваря резето.

Непознат мъжки глас извика името й.

– Да, мосю, аз съм – отвърна тя.

Акцентът й прозвуча силно, почти натрапчиво.

– Отворете. Веднага. Полиция.

Тя сложи ръка на гърлото си и момичето забеляза колко е бледа. Изглеждаше ужасена и неспособна да помръдне. Дъщеря й никога не я бе виждала толкова уплашена. Почувства как устата й пресъхва от тревога.

Мъжете отново затропаха по вратата. Жената отвори с несръчни, треперещи пръсти. Момичето изтръпна, очаквайки да види сиво-зелени униформи.

На прага стояха двама мъже. Единият беше полицай с тъмносиньо наметало до коленете и висока кръгла фуражка. Другият носеше бежов шлифер и държеше някакъв списък. Той повтори името на жената. После изрече и името на съпруга й. Говореше безупречен френски. Спасени сме, помисли си момичето. Щом не са германци, няма страшно. Французите няма да ни сторят нищо лошо.

Жената прегърна дъщеря си и я притисна към себе си. Момичето усети как сърцето на майка й бие. Искаше й се да се отскубне от нея. Копнееше да я види как застава дръзко пред мъжете, без да трепери като беззащитно животно. Трябваше да прояви смелост.

– Съпругът ми… не е тук – запелтечи майка й. – Не знам къде е. Наистина.

Мъжът с бежовия шлифер ги избута и влезе в апартамента.

– Побързайте, мадам. Имате десет минути. Вземете дрехи за няколко дни.

Майка й не помръдваше от мястото си. Втренчи се в полицая, който стоеше на площадката с гръб към вратата. Изглеждаше безразличен и отегчен. Тя докосна тъмносиньото му наметало.

– Мосю, моля ви…

Полицаят се обърна и отблъсна ръката й. Очите му бяха строги и безизразни.

Чухте ни. Идвате с нас. Заедно с момичето. Правете каквото ви казваме.

Париж, май 2002 г.
Както винаги, Бертран закъсняваше. Престорих се, че не ми пука, но истината беше друга. Зоуи се облегна отегчено на стената. Приликите с баща й бяха толкова очевидни, че понякога ме караха да се усмихвам. Но не и този ден. Вдигнах очи към високата старинна сграда. Домът на маман. Някогашният апартамент на бабата на Бертран. Сега ние щяхме да живеем там. Щяхме да напуснем оживения булевард „Монпарнас“, шумното движение, несекващия вой на линейките от трите болници наблизо, кафенетата и ресторантите, за да се пренесем на тази тиха тясна улица на десния бряг на Сена.

Кварталът „Маре“ не ми беше особено познат, въпреки че се възхищавах на неговата старовремска, вехнеща красота. Радвах ли се на преместването? Не бях сигурна. Бертран така и не попита какво искам. Всъщност почти не бяхме обсъждали темата. Той подходи към всичко с присъщия си замах. Без мен.

– Ето го – каза Зоуи. – Закъсня само с половин час.

Наблюдавахме как Бертран се задава по улицата с типичната си наперена походка. Беше висок, мургав и сексапилен. Архетип на френския мъж. Както обикновено, говореше по телефона. Зад него вървеше съдружникът му Антоан. Имаше брада и поруменяло лице. Офисът им се намираше на улица „Аркад“, точно зад църквата „Мадлен“. Бертран беше работил дълго в едно архитектурно бюро, още преди да се оженим, но от пет години имаше собствена проектантска фирма заедно с Антоан.

Бертран ни помаха и посочи към телефона. Присви вежди и вдигна рамене.

– Ох, не може да прекъсне разговора – подметна саркастично Зоуи. – Как ли пък не!

Зоуи беше само на единайсет, но понякога ме обземаше чувството, че вече е тийнейджърка. Заради високия й ръст – и „огромните“ крака, както самата тя добавяше мрачно – всичките й приятелки изглеждаха като джуджета до нея. Преждевременно развитата й интелигентност често ме оставяше без думи. Имаше нещо зря-ло в сериозните й лешникови очи и начина, по който за-мислено вдигаше брадичката си. Винаги е била такава, още като дете. Спокойна и трезва, понякога прекалено трезва за възрастта си.

Антоан дойде да ни поздрави, докато Бертран продължаваше да говори. Викаше достатъчно силно, за да го чуят до края на улицата, жестикулираше оживено и правеше гримаси. От време на време се обръщаше да се увери, че следим всяка негова дума.

– Проблем с друг архитект – обясни Антоан и се усмихна леко.

– Конкурент? – попита Зоуи.

– Да – отвърна Антоан.

Зоуи въздъхна.

– Значи може да прекараме целия ден тук.

В този миг ми хрумна идея.

– Антоан, случайно да носиш ключа от апартамента на мадам Тезак?

– Да, Джулия, нося го – каза въодушевено той.

Антоан винаги ми отговаряше на английски, въпреки че се обръщах към него на френски. Сигурно го пра-веше в знак на дружелюбие, но аз тайничко се ядосвах на този факт. Сякаш ми напомняше, че френският ми все още не е достатъчно добър след всички години, прекарани тук.

Антоан размаха ключа. Тримата решихме да се качим горе. Зоуи въведе чевръсто цифровия код на входната врата. Минахме през усойния, потънал в зеленина двор и стигнахме до асансьора.

– Мразя този асансьор – каза Зоуи. – Защо татко не го оправи?

Асансьорът беше от онези уникални парижки изобретения с малка кабина и ръчно управляема решетка. Двойната дървена врата едва не те блъсваше по лицето, докато я затваряш.

– Той ремонтира само апартамента на прабаба ти, миличка – обясних аз. – Не цялата сграда.

– Е, хубаво е да се замисли – заяви тя.

Докато чакахме асансьора, мобилният ми телефон иззвъня с мелодията на Дарт Вейдър. Втренчих се в номера, изписан на дисплея. Беше Джошуа, моят шеф.

– Да – отговорих.

Джошуа премина по същество. Както обикновено.

– Чакам те в три. Приключваме юлските броеве. Хайде, чао!

– Оле, божке! – възкликнах иронично.

Джошуа се изкикоти в другия край на линията. После затвори. Винаги се забавляваше на тези думи. Може би му напомняха за младостта. Антоан също се радваше на старомодните ми изрази. Представях си как ги запис-ва и изрича с френски акцент.

Притисната между Зоуи и Антоан, който бе попрекалил с парфюма, видях отражението си в огледалото, докато се качвахме нагоре. Лицето ми беше остаряло като скърцащия асансьор. Какво се бе случило с младата красавица от Бостън? Жената, която ме гледаше, бе достигнала плашещата възраст между четирийсет и пет и петдесет – онзи преломен период, в който кожата увисва, бръчките стават по-видими, а менопаузата приближава неумолимо.

– Аз също мразя този асансьор – казах мрачно.

Зоуи се засмя и ме ощипа по бузата.

– Мамо, дори Гуинет Полтроу би изглеждала отвратително в това огледало.

Трябваше да се усмихна. Подобна забележка беше типична за Зоуи.

* * *

Tatiana de Rosnay at Amazon.co.uk

Sarah's Key by Tatiana de Rosnay.

.

Boomerang (Livre De Poche) by Tatiana de Rosnay

.

A Secret Kept by Tatiana De Rosnay

.

.

.

Нещата, каквито са, или приключенията на Кейлъб Уилямс от Уилям Годуин

Издателство: Алтера, 2010, 416 с.

Цена: 19 лв. -> 18,05 лв.

Художествена литература -> Преводна художествена литература -> Световна проза

„Нещата каквито са или приключенията на Кейлъб Уилямс” е най-популярният от петте романа на Годуин (William Godwin), често определян като „политическа готика”. Той вписва авторовата критика на нравите, социалните институции и политическия ред в готическите сюжети на тайната и напрегнатото преследване. Господарят Фолкланд е изключително съчетание от бранител на добродетелта и коварен злодей. Благодарение на него вместо в готически замък Кейлъб и читателят навлизат в мрачните интериори на разума.

¤

За автора

Уилям Годуин (1756-1836) е английски романист и автор на съчинения с нравствена и социална проблематика, създали му славата на основоположник на анархистката мисъл във Великобритания. Най-знаменитото му философско произведение е „Изследване”, засягащо принципите на политическата справедливост (1793). Негова първа съпруга е родоначалничката на английския феминизъм Мери Улстънкрафт, а дъщеря им Мери Годуин-Шели публикува първия си роман „Франкенщайн” ненавършила 19 години.

* * *

William Godwin at Amazon.co.uk

Enquiry Concerning Political Justice by William Godwin

.

Caleb Williams (Broadview Literary Texts) by William Godwin

.

Short Works of William Godwin by William Godwin

.

.

.

Агата Кристи е единственият писател в жанра, който създава двама еднакво популярни и любими герои – белгийския детектив Еркюл Поаро и симпатичната стара мома Джейн Марпъл. Благодарение на тях Агата Кристи си спечелва титлата „Първа дама на криминалния жанр”.

„Трупът в библиотеката” (No 29) от Агата Кристи

Издателство: Ера, 2010, 230 с.

Цена: 5,90 лв.

Художествена литература -> Преводна художествена литература -> Световна проза -> Криминални романи

Един от най-известните случаи на госпожица Марпъл!
В библиотеката на провинциално имение е открит труп на млада жена. Убитата е облечена във вечерна рокля. Собственикът на имението полковник Бантри веднага е заподозрян за убийството, но той се кълне, че не е срещал младата жена. Тогава как трупът й се е озовал в дома му? Госпожа Бантри, убедена в невинността на съпруга си, моли Джейн Марпъл да разреши случая и да изчисти семейната чест.

„Зло под слънцето” (No 30) от Агата Кристи

Издателство: Ера, 2010, 264 с.

Цена: 5,90 лв.

Художествена литература -> Преводна художествена литература -> Световна проза -> Криминални романи

Еркюл Поаро се радва на заслужена почивка в усамотен хотел... до момента, в който една от гостенките – красивата актриса Арлин Стюърт, е убита. Наистина ли кръгът от заподозрени е толкова ограничен, колкото изглежда? Поаро открива, че почти всички гости в хотела са свързани с актрисата. Но кой от тях има достатъчно силен мотив, за да извърши престъпление?

¤

По случай 120-ия юбилей на великата писателка издателство ЕРА организира „Дни на Агата Кристи в България”. До края на годината ще се проведат разнообразни инициативи, насочени към вас, верните почитатели на Агата.

•    В 10 книжарници на Хеликон и Пингвините в страната читателите ще се почерпят с вкусен бонбон по случай рождения ден на писателката.
•    В рамките на две седмици книгите на Агата Кристи ще се продават с отстъпка във всички търговски обекти на книжарници Хеликон, Пингвините и Буктрейдинг. Промоцията вече тече! Възползвайте се!
•    Специално внимание ще се обърне и на по-младите почитатели на Агата. Ще бъдат проведени интригуващи игри с популярни интернет сайтове.
•    Внукът на Агата Кристи Матю Причард даде телефонно интервю за БНТ специално за българските почитатели на писателката.
•    Всички книги на Агата Кристи, издадени през 2010 г., са отпечатани с юбилейно лого.
•    На победителите в различните инициативи ще бъдат раздадени разнообразни награди – юбилейни игли, изработени във Великобритания специално за случая, книги на Агата Кристи, билети за театралните постановки „Десет малки негърчета” и „Капан за мишки”.

* * *

Agatha Christie at Amazon.co.uk

Agatha Christie: An Autobiography by Agatha Christie

.

The Agatha Christie Years - 1920s Omnibus by Agatha Christie

.

.

.

Туристът от Богдан Русев

Издателство: Обсидиан, 2010, 206 с.

Цена: 12 лв. -> 11,40 лв.

Художествена литература -> Българска художествена литература -> Съвременна българска литература ->

Българска проза -> Романи и повести. Български

Туристът не обичаше багаж. Всичко, което му беше необходимо, се събираше в една пътническа чанта, която на свой ред се събираше в отделението за ръчен багаж над главата в самолета. Туристът нямаше и лични вещи. Ако нещо се случеше с багажа му, можеше да възстанови всичко за един ден, включително и файловете от черния си лаптоп, които копираше в електронната си поща.

Туристът няма багаж. Нито лични вещи. Нито име. Работата му е да обикаля по целия свят, за да пише рецензии за хотели. Понякога една негова дума е достатъчна, за да унищожи репутацията на средноголям курорт. Но дали това не е просто прикритие за истинската му работа, в която залозите са още по-високи?

¤

За автора

Богдан Русев, известният белетрист, преводач от английски, журналист, свързан с „Егоист“ и „Капитал лайт“ е работил като творчески директор на няколко рекламни агенции. Автор е на разкази, детски приказки и романите „Ела при мен“ и „Къщата“, изявен кулинар и масажист. Започва творческата си дейност едва на 15 г. Започнал е от книгите-игри, после се отдал на криминалета, на текстове с марка „бърза литература“, а наскоро оставя кратките текстове и преминава към по-големи обеми - романите.

¤

Из „Туристът“ от Богдан Русев

9. София

Туристът не разбираше хората, които разхвърлят. Когато пристигнеше в хотела, той винаги отделяше четвърт час на задачата методично да извади от единствената си чанта целия си багаж и да го подреди в гардероба, в банята и на нощното шкафче. Винаги оставяше нещата си на едно и също място, така че никога не му се налагаше да ги търси, преди да излезе. Винаги носеше телефона в левия джоб на панталона си, магнитната карта или ключовете от стаята в десния, а портфейла – в задния, така че никога през живота си не ги беше губил. Не губеше дори дистанционното от телевизора, защото го оставяше от дясната си страна на леглото или дивана, когато гледаше телевизия, а след като изключеше телевизора – непосредствено пред или върху него.

Само за една нощ момичето беше създало такъв хаос в хотелската им стая, че на сутринта тя вече петнайсет минути не можеше да намери гланца си за устни, без който категорично отказваше да излезе от хотела. През първите пет минути той безуспешно се опитваше да й помогне; на десетата минута, докато търпеливо седеше на леглото, напълно облечен и с обувки, й предложи да излязат без него и да влязат в първата аптека, но момичето също толкова търпеливо му обясни, че си купува гланц за устни само и единствено от една точно определена верига за натурални продукти във Великобритания и е абсолютно сигурна, че в София няма такава. Туристът въздъхна, изключи телевизора, остави дистанционното върху него и отиде до прозореца на стаята, за да погледне навън.

Беше пристигнал в София предишната вечер, след десет часа в един международен автобус от Истанбул, в който миришеше на селскостопански животни. Автобусът се пребори с едно епично задръстване по протежение на някакъв булевард, по средата на който имаше канал с жалко подобие на река, задръстена от боклуци, и спря на малка, претъпкана автогара, на която повечето пътници носеха найлонови торби вместо чанти. Туристът излезе от автогарата на пиацата за таксита и седна в първата кола, в която шофьорът пушеше непрекъснато, шумно ругаеше всички останали участници в движението и слушаше едновременно радио с някаква ориенталска попмузика и шокиращото пращене и виене на диспечерската уредба на таксиметровата компания. Таксито се измъкна от паркинга на автогарата, направи обратен завой и се заби в същото задръстване, през което бяха преминали на идване, но в обратната посока. Този път туристът беше по-близо до канала в средата на булеварда и забеляза, че на дъното на каменното корито има не само боклуци, но и нещо като бараки, построени от подръчни материали, около които се въртеше импровизирана търговия с някакви стоки за бита. Като цяло София приличаше на град от Близкия изток, но беше по-малък.

Хотелът беше в красива сграда с форма на дъга, обърната към кръгъл площад с жълти павета. По средата на площада имаше статуя на конник, който за нещастие беше обърнат с гръб към хотела, така че от вхо-да му се откриваше гледка единствено към опашката на коня. Туристът влезе във фоайето и се огледа, но преди да се доближи до рецепцията, момичето се показа от вратата на бара, разположен встрани от нея, и му махна да влезе.

Барът на хотела беше ирландски пъб с тежки дървени мебели и големи телевизионни екрани, на които даваха футболни мачове. Посетителите бяха същите като във всеки друг бар на хотел от международна верига по света: предимно мъже със свалени сака и разхлабени вратовръзки, които се държаха с повишено внимание към малкото жени в компанията. Мъжете бяха чужденци, обикновено в командировка; жените обикновено представляваха местната компания, бяха преводачки или компаньонки, а понякога и трите едновременно.

Момичето пиеше тъмна бира на бара. Туристът седна до нея и си поръча същото. Тя се усмихна, целуна го по бузата и отново се обърна към мача по телевизията, който явно гледаше с искрен интерес. Когато играта свърши, вече бяха изпили по няколко бири и той се чувстваше замаян и уморен от пътуването. По пътя към рецепцията момичето го изпревари и се регистрира първа, а после се обърна към него и му подаде магнитната карта от стаята. Трябваха му няколко секунди да разбере, че ще бъдат в една стая.

Туристът си разопакова багажа и влезе в банята, докато момичето лежеше на двойното легло и сменяше каналите на телевизора. После тя влезе в банята, а той се отпусна на леглото и затвори очи. Когато излезе, той беше заспал, но момичето го събуди с целувки и мократа си коса по лицето му, за да правят любов.
През прозореца на стаята им се виждаше кръглият площад с жълтите павета и няколко интересни, но захабени сгради. Погледната от тук, София приличаше на Виена, но по същия начин, по който римските колонии в Северна Африка са приличали на Рим.

Двамата излязоха от хотела, прекосиха кръглия площад и разгледаха една внушителна православна църква със златен купол, един площад с още по-внушителен паметник от съветската епоха (чугунени войници с остри щикове, подкрепяни от чугунени труженички с наведени към земята лица) и един парк с езеро. Туристът отбеляза, че нямаше нужда да излизат от хотела, защото всичко това така или иначе се виждаше от прозореца на стаята им.

Момичето си беше купило пътеводител за града от рецепцията и настояваше да разглежда някакви антични останки, така че туристът се прибра сам в хотела, обядва в ирландския пъб и се качи в стаята. Първо оправи бюрото, като подреди нещата на момичето в едната половина, а значително по-малкия брой свои неща – в другата. После седна и отвори лаптопа си, за да напише рецензия за хотела.

Идеята му беше да я състави под формата на готварска рецепта, в която съставките бяха сухите данни за хотела, начинът на приготвяне – бележките му по отношение на персонала и обслужването, а поднасянето – общата атмосфера по улиците на българската столица. (Или поне на тези, които се намираха в непосредствена близост до самия хотел, защото дори не искаше да си спомня за задръстения булевард от предишния ден.) Първо прегледа няколко популярни сайта за приложна кулинария, за да се потопи в стила на рецептите, после отвори нов файл и натрака една от по-сполучливите си рецензии за по-малко от час. След като я изпрати на туристическия сайт, не му оставаше нищо друго, освен да слезе в ирландския пъб и да се напие.

Не знаеше какво да прави с това момиче. Всъщност знаеше, поправи се сам няколко питиета по-късно, но се беше поддал на импулса да отложи решението си, така че му ставаше все по-трудно да се изправи срещу него. Имаше техническата възможност да откаже по-ръчката (в такъв случай трябваше да й върне парите, което му се струваше леко абсурдно при така създадената ситуация), но беше почти сигурен какво щеше да направи тя тогава: щеше да го остави, да продължи пътуването си сама и отново да се обърне към сайта, за да поръча самоубийството си, при което поръчката щеше да бъде поета от някой друг. Сигурно просто трябваше да поговорят.

Момичето се прибра много късно, косата й миришеше на марихуана и тя развълнувано се опита да му разкаже някаква история за невероятните хора, с които се беше запознала в парка, докато свирели на тамтами, но и двамата изгубиха интерес към историята, още преди да е свършила. После го обвини, че е пиян, отиде в банята, напълни си ваната и заспа в нея. Той се опита да я накара да се премести в леглото, но тя отказваше да се събуди. Тъй като изобщо си нямаше доверие, че може да я вдигне от хлъзгавата вана и да я пренесе в стаята, туристът се повъртя малко, изми си зъбите и си легна. Заспа толкова дълбоко, че не чу кога се е преместила, но когато се събуди на сутринта, момичето беше в леглото до него.

Докато закусваха, тя му обясни какъв е нейният план за днес: трябваше да вземат кола под наем и да продължат на изток, към някакъв малък град в централната част на страната, който беше изпълнявал ролята на столица в някакъв далечен исторически период.

Тя му показа снимки на града в пътеводителя си: приличаше на Краков или Любляна (на хълмове, между които се виеше река, с нещо като замък на върха на единия хълм), но по-безцветен и неугледен. Той я остави на рецепцията, за да се погрижи за колата под наем, и се качи в стаята, където с известна изненада откри, че във въпросния град имаше един хотел, включен в туристическия сайт, за който работеше. Туристът сви рамене и направи резервация в него за същата вечер.

От мисълта за кола под наем стомахът му се свиваше. Туристът не беше добър шофьор, защото много рядко използваше автомобили за придвижване от едно място на друго, а нещо му подсказваше, че културата на движение по пътищата в България няма да му хареса. След малко момичето се качи и бодро съобщи, че колата им ще ги чака пред входа на хотела след половин час. Туристът предпазливо се осведоми дали тя има шофьорска книжка, но момичето само се засмя, точно както и очакваше.

Колата беше френска и му се стори огромна – по-скоро миниван, отколкото семеен автомобил. Когато се покачи на шофьорското място, изпита чувството, че се намира на мостика на кораб. Разбира се, беше с ръчни скорости. За щастие имаше навигация – туристът си помисли, че ако нямаше навигация, просто щеше да откаже да се качи в нея. Освен това беше обърната към хотела, а не към улицата.

Когато даде на заден ход, на екрана на компютъра се включи картина от камерата, разположена отзад на колата, за да може да маневрира по-лесно. Въпреки това туристът успя да бутне един знак за ограничаване на паркирането, докато обърне, но поне не се удари в нито една от останалите коли. Момичето дори не разбра, че са бутнали знака.

Той предпазливо потегли покрай фасадата на хоте-ла, насочван от мекия женски глас от навигационната система. Колата подскачаше всеки път, когато сменяше скоростите, и се движеше неоправдано бавно. На таблото зад волана мигаше някакъв червен символ. Когато спряха на първото кръстовище, туристът усети остра миризма на изгоряло, а изпод капака на двигателя започна да се кълби тъмносив дим. От лявата им страна спря друга кола и двете момчета в нея усърдно започнаха да сочат към капака на тяхната кола, все едно туристът не виждаше, че двигателят му дими.

Мъчително прекосиха кръстовището и той отби на първото възможно място. Момичето не спираше да изказва различни предположения за поведението на колата, които му се струваха абсурдни, така че я помоли да спре. Той загаси двигателя, почака малко и пак го запали. Оказа се, че това е достатъчно условие навигационната система да забрави какво са програмирали в нея преди малко, така че сега нямаше да знае накъде да карат, дори да успеят да потеглят както трябва. Туристът предпазливо подаде газ и колата отново потегли напред, но нещо спираше движението й, а когато спряха на следващото кръстовище, димът изпод капака на двигателя беше много по-гъст, черен и задушлив.

Лицето му почервеня. Не знаеше какво да прави. Момичето мълчаливо отвори жабката, разрови се в документите на колата и намери нещо като брошура за експлоатация, която беше дебела колкото роман с меки корици. Туристът отново отби встрани и спря двигателя. В колите, които преминаваха покрай тях, се обръщаха любопитни лица.

Без да каже нищо, момичето се протегна и завъртя ключа за запалване на двигателя. Туристът понечи да протестира, но тя отново погледна в брошурата и натисна един голям червен бутон в основата на скоростния лост. След това му кимна. Той освободи съединителя и натисна газта. Колата се втурна напред. Ускорението отнесе дима и миризмата на изгоряло. Момичето доволно се усмихна, метна брошурата обратно в жабката и със замах я затвори. Лицето на туриста почервеня още повече, когато най-сетне осъзна, че се е опитвал да кара, без да освободи ръчната спирачка.

Първата половина от пътя до старата столица беше магистрала, което беше добре за него, защото имаше възможност да свикне с колата. След като проблемът с ръчната спирачка беше решен, автомобилът се държеше съвсем прилично и когато влязоха в стария град, туристът вече се чувстваше толкова комфортно зад волана, колкото изобщо му беше възможно.

По-голямата част от стария град се оказа изградена от отблъскващи жилищни комплекси от втората половина на миналия век, но хотелът им беше в историческия център и беше неочаквано добър. Имаше само дванайсет стаи, а туристът беше резервирал стая номер единайсет, на последния етаж. От терасата им се виждаха живописни хълмове, по които бяха накацали древни къщички, няколко църкви и бутафорната крепост, която вече познаваше от снимките в пътеводителя.

След като разгледаха историческия квартал с тесните улички, стръмните стъпала и миниатюрните дюкянчета, в които работеха намръщени майстори, не им оставаше кой знае какво да правят, така че се върнаха в хотела и правиха секс. Докато лежаха по гръб след това, момичето си играеше с ключа на нощната лампа и изведнъж предложи да му помогне с рецензията за този хотел. Туристът нямаше нищо против и момичето скочи от леглото, изпълнено с енергия.

Започна с това, че обиколи цялата стая, банята и терасата, облече си една хавлия и излезе в коридора и дори слезе на рецепцията на хотела, като непрекъснато правеше снимки с телефона си: близки планове към осветителните тела, мебелите, чашата за четки за зъби в банята или хартията за писма на масата до телевизора. След това го помоли да използва лаптопа му, прехвърли всички снимки от телефона си на него, разрови се в програмите, като си мърмореше под нос, и включи едно приложение за правене на комикси, което туристът никога не беше използвал.

Два часа по-късно, през които той първо гледа телевизия, после чете книга, а накрая дори поспа малко, момичето го бутна по рамото, за да го събуди, и гордо му показа резултата от работата си: беше направила фотокомикс, в който неодушевените предмети от хотела разговаряха помежду си в характерните балончета. Туристът трябваше да признае, че е доста остроумен: мебелите, лампите и другите неща бяха представени като разочаровани от живота стоици, които непрекъснато плетяха интриги зад гърба си. Самият хотел беше фон на действието – по същия начин, по който екзотичните локации по целия свят бяха фон на действието във филма за тайния агент, който му се беше наложило да изгледа толкова пъти. Не му оставаше нищо друго, освен да го изпрати на туристическия сайт и да заведе момичето на вечеря.
Когато се върнаха в хотела, служителката на рецепцията им обясни на колеблив, но приветлив английски, че тази вечер ще имат чудесната възможност да наблюдават специалното светлинно шоу, което се излъчваше от хълма с крепостта и с което беше известен този град. Трябваше просто да излязат на терасата, откъдето се виждаше всичко. Туристът се обади от телефона в стаята на рецепцията, за да поръча да им донесат бутилка вино.

Докато гледаха светлините на хълма, той я попита какво ще правят по-нататък. Момичето делово отговори, че иска да види морето, преди да умре. Туристът не каза нищо.

Изпиха виното и си легнаха. Сексът им ставаше все по-добър.

След закуската на следващия ден продължиха на изток и след няколко часа стигнаха до голям град на морския бряг, който пътеводителят на момичето наричаше „морската столица на България“. Морската столица приличаше на истинската столица или на старата столица, през която вече бяха минали – по-голямата част от града се състоеше от панелни комплекси, а останалото приличаше на нещо, което туристът вече беше виждал на друго място, но по-малко и неподдържано. Пътеводителят твърдеше, че в археологическия музей на града е изложено най-старото обработено злато в човешката история, но археологическият музей беше затворен, така че пропълзяха през няколко абсурдно задръстени кръстовища и продължиха на север, към един от курортите по крайбрежието. (Предишната вечер, когато туристът отвори сайта за хотелски рецензии, за да провери как се приема фотокомиксът – доста добре, – беше получил на профила си едно от редките съобщения от своя редактор; управителят на един хотел на плажа във въпросния курорт, който явно беше ревностен почитател на туристическия сайт, се беше свързал с него с молбата да включат и неговия хотел в „обзора на българската туристическа индустрия“. Туристът потрепери, но прие поръчката.)

На паркинга на хотела имаше няколко високопроходими автомобила от най-висок клас и една спортна кола, която изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се трансформира в извънземен робот. Когато се регистрираха, рецепционистката се обади на управителя на хотела и минута по-късно той се появи да ги посрещне лично. Беше млад мъж със светла риза, под която се очертаваше потник. Докато уверяваше туриста, че посещението му е особено важно за хотела, и изразяваше надежда – не, увереност, – че рецензията за него ще бъде в най-положителна светлина, момичето се извини и се качи в стаята им. Туристът нямаше как да откаже покана за кафе във фоайето на хотела, където в продължение на половин час слуша за историята на хотела, собствениците му и отговорността на управителя като такъв. След това отклони поканата му да разгледа „президентските апартаменти“, обеща му да се обръща към него по всеки въпрос по всяко време и най-сетне също успя да се качи в стаята.

Хотелът беше с форма на подкова, обърната към морето. От терасата на стаята им на четвъртия етаж се виждаше наситеносиньото око на кръглия басейн, който се намираше във вътрешността на подковата, и плажната ивица, запазена само за гостите на хотела. Туристът нямаше нищо против такива хотели, отделени от външния свят и напълно самодостатъчни, от които гостите нямаше нужда да излизат по време на целия си престой.

Момичето вече си беше сложило банския костюм и съсредоточено се мажеше с масло против изгаряне. Туристът не успя да отблъсне мисълта, че употребата на масло против изгаряне от човек, който е твърдо решен да се самоубие в най-скоро време, е донякъде излишна. Каза й, че е уморен и ще остане в стаята, така че тя излезе сама. След няколко минути я видя – излезе от вътрешния вход на хотела, мина покрай басейна и се отправи към плажа и морето.

Той проучи съдържанието на минибара и си отвори една бира. После седна на терасата и се загледа навън, където се виждаха други гости на хотела. Гласовете им – детски крясъци и смях и по-рядко повишеният тон на някой възрастен – бяха приглушени от разстоянието, така че не различаваше отделни думи.
Между терасата и ръба на басейна четири етажа по-надолу имаше пет-шест метра теракотени плочи – достатъчно човек да се натроши до смърт, ако случайно падне през парапета. От морето се чуваше приглушеният рев на прибоя и на фона на белите гребени на вълните се виждаше как плющи червеното флагче на пос-та на спасителя – достатъчно човек да се удави, ако случайно влезе да плува много навътре.
Той изпи още една бира, после включи лаптопа си. На рецепцията му бяха казали, че навсякъде на територията на хотела има безжичен интернет, но покритието явно не стигаше до четвъртия етаж.
Туристът отвори празен текстов файл и за час и половина написа рецензия за този хотел от името на анонимен наемен убиец на самоубийци, който пътува по целия свят под прикритието на автор на рецензии за хотели. Хотелът беше описан от гледната точка на човек с професионално изкривяване да открива подходящи възможности за инсцениране на нещастен случай – ваната в банята, служебното стълбище в коридора, стъпалата към басейна. След това маркира целия текст, изтри го, седя и гледа в празния екран на компютъра, докато не чу характерното пошляпване на плажните чехли на момичето, което се приближаваше по коридора.

Тя се върна, целуна го по бузата и седна на терасата, за да не му пречи. Той помисли малко и написа нова рецензия – под формата на рецепта за коктейл, в която съставките бяха сухите данни за хотела, начинът на приготвяне – бележките му по отношение на персона-ла и стаята, а поднасянето – общата атмосфера на българското крайбрежие. (Или поне тази част от него, коя-то се виждаше от терасата.) Изпрати я, без да я прочете, и предложи на момичето да се облича за вечеря. Имаше нужда от алкохол.

В ресторанта на хотела туристът поръча бутилка вино с вечерята, а после и още една. Когато седнаха, ресторантът беше празен, после бързо се изпълни с други гости – изгорели от слънцето, разкриващи прекалено много плът, провикващи се на различни езици, – а накрая постепенно опустя отново. Туристът поръча още една бутилка. Бяха седнали навън, откъдето се виждаше морето и въздухът беше изпълнен с миризма на сол и водорасли.

Момичето махна на сервитьорите и ги помоли да донесат последната бутилка в стаята им. В асансьора туристът леко се олюляваше. Влязоха в стаята, без да светват лампите. Морският бриз влизаше през отворената врата на терасата и караше леките завеси да се люлеят като вълни. Туристът се просна на леглото. След няколко минути се появиха двама сервитьори с една количка, на която имаше кофичка с лед и тяхната бутилка. Момичето им благодари и затвори вратата след тях.

Той вече заспиваше, но тя търпеливо го събуди, за да правят любов. Този път беше особено впечатлява-що, може би защото и двамата бяха изпили толкова много алкохол. Продължи много по-дълго, отколкото той беше свикнал да го прави, и накрая тя (по корем на леглото, с почервеняло лице във възглавницата, с вирнати хълбоци и широко разтворени крака) хлипаше и почти нечленоразделно повтаряше моля те, моля те, моля те, докато той (на колене зад нея, стиснал плътта й до побеляване, задъхан от усилието) се блъскаше все по-силно в тялото й, докато се опитваше да свърши.

На сутринта момичето все още спеше непробудно, когато туристът внимателно се измъкна от леглото, облече се, подреди багажа си в пътната си чанта и я затвори, без да използва ципа, за да не я събуди. Тръгна си, без да се обръща, и много бавно затвори вратата на стаята след себе си – предишния ден беше забелязал, че механизмът на бравата изщраква особено силно. След това прекоси коридора и повика асансьора. Беше много рано и в хотела беше съвсем тихо. Не се виждаше никой освен няколко служителки от поддръжката, които работеха като мравки по шезлонгите край басейна.

Асансьорът пристигна и вратата се отвори с мело-дичен звън, но туристът не се качи и след няколко секунди вратата се затвори. Беше с матово метално по-критие, в което различаваше отражението си само като силует. Той постоя малко пред асансьора, после се обърна и закрачи обратно към стаята, където спеше момичето, за да си свърши работата.

* * *

Богдан Русев в книжарница „Книгосвят“

Безкрайният път + CD

.

12 приказки от Белегаст + 3 нови приказки от света на Лора Фей

.

.

.

.

.

„Биография на глада“ от Амели Нотомб

Издателство: Колибри, 2010, 160 с.

Цена:  12 лв. -> 11,40 лв.

¤

Из „Биография на глада“ от Амели Нотомб

Има един архипелаг в океана, който сега се казва Вануату, а преди се е казвал Нови Хeбриди. Там никога не е имало глад. Разположен не много далече от Нова Каледония и островите Фиджи, Вануату притежава две предимства, които са изключително рядко срещани в комбинация: изобилие и изолираност. Като се има предвид, че става дума за архипелаг, второто предимство изглежда очевидно. Обаче има острови, които са много посещавани, а Нови Хебриди са нечувано слабо познати.

Такава е странната историческа истина – никой никога не е имал желание да отиде на Вануату. Даже бедната роднина на географията, Островът на Отчаянието, не е лишен от почитатели – безнадеждно звучащото му име е по свой начин привлекателно. Ако човек иска да подчертае самотата си или да си поиграе на прокълнат поет, би постигнал отличен ефект с думите: „Връщам се от Острова на Отчаянието.“ Този, който идва от Маркизите, може да мине за приятел на природата, пътешествието до Полинезия ще ни припомни Гоген и т.н. Завръщането от Вануату не би предизвикало никаква реакция.

Това е доста чудно, като се има предвид, че Нови Хебриди са очарователни острови. Те притежават всички бленувани океански атрибути: палми, плажове от фин пясък, кокосови орехи, цветя, лесен живот и т.н. Може да се каже, че тези острови са извънредно островни. Но защо ли островната магия, с която ни въздейства коя да е самотна скала, накисната във водата, не функционира по отношение на Вануату?

Изглежда, че абсолютно никой не се интересува от това място.

Тази липса на интерес ме очарова.

Пред очите ми е картата на Океания в стария „Ларус“ от 1975 година. По онова време република Вануату все още не е съществувала, а Нови Хебриди са били под френско-британско управление.

Картата е красноречива. Океания е разграфена от тези абсурдни и прекрасни линии, наречени морски граници – сложни и окончателни като произведения на кубизма. Тук сякаш има нещо от теорията на множествата – така например островите Уолис се пресичат с островите Самоа, които пък изглежда, че са част от островите Кук – човек нищо не може да разбере. Натъкваме се на сложни политически ситуации, даже на истински кризи: за островите Лайн например, еднакво слабо познати и под екзотичното име Екваториални Споради, спорят Съединените щати и Великобритания. Каролинските острови, които намират начин да принадлежат едновременно на Австралия, Нова Зеландия и Великобритания, стигат дотам в перверзията, че съществуват на практика само под английско владичество. И така нататък.

Човек си казва, че Океания е ексцентрикът на атласа. Сред цялата тази бъркотия Вануату впечатлява със своята безличност. Нищо не го извинява: да бъде под общото господство на две класически враждуващи страни като Франция и Великобритания и да не предизвика и най-дребния конфликт е просто израз на слабоволие. А че си е извоювал независимостта, без някой да я оспори, че и без никой да я забележи, е наистина жалко!

Оттогава Вануату е сърдит. Не знам дали още когато е бил Нови Хебриди се е сърдел, но сега този факт не буди съмнение. Имам доказателства. По някакво случай-но стечение на обстоятелствата получих каталог за изкуството на Океания, надписан за мен (защо?) от неговия автор, жител на Вануату. Този господин, чието име е толкова сложно, че не успявам дори да го препиша, явно ми е обиден, ако трябва да се вярва на следните няколко реда:

На Амели Нотомб
Да, знам, че не ви пука.
Подпис
11/7/2003

* * *

Amelie Nothomb at Amazon.fr

Ni d’Eve ni d’Adam de Amelie Nothomb.

Stupeur et tremblements de Amelie Nothomb.

Acide sulfurique de Amelie Nothomb.

.

.

.

„Една банална история“ от Румен Благоев

Издателство: Кралица Маб, 2010 , 224 с.

Цена: 8 лв.

„Една банална история“ е дебютната книга на Румен Благоев. В нейния сюжет „родни ченгета и мафиоти са забъркани“ в сложна плетеница. Сигурно най-добре ще е да цитираме буквално: "Милан Брезов насочи дистанционното към колата си и натисна бутона за изключване на алармата. Ясно чу краткото изпиукване на алармата и видя присветването на габаритите, но преди мозъкът му да проумее какво точно се случва, видя като на забавен каданс как капака на багажника излита от пантите си и превъртайки се многократно във въздуха се понася, обгърнат в пламъци, към небето. После сякаш горещ вятър го шибна в лицето и с оглушителен тътен го запрати няколко метра назад на земята..."

¤

Читателите за романа

„Съвсем провокативно Румен Благоев е нарекъл дебютния си роман „Една банална история“, но в действителност тази история е всичко друго, но не и банална.

Това, че главният герой е обикновен полицай, в обикновено столично управление и в нея активно са намесени негови бивши и настоящи колеги, не прави историята чисто полицейска, а това, че „лошите“ в нея се назовават с добре познати от близкото минало прякори, съвсем не я прави чисто „мутренска“. Просто авторът черпи вдъхновение за романа си от родната крими действителност.“

*

“Книгата е написана леко и с достатъчно количество тънък хумор. Хубавото в нея е, че у някои хора все още не са изчезнали напълно такива човешки ценности като приятелство, дълг и чест.”

.

.

„Скрита власт" от Стив Мартини

The Rule of Nine (Paul Madriani Novels) by Steve Martini

Guardian of Lies (Paul Madriani Novels) by Steve Martini

Compelling Evidence by Steve Martini

В България са издадени 10 книги на Шмит с логото на издателство „Леге Артис” - българският издател на Шмит, в превод на Зорница Китинска, Снежина Русинова-Здравкова и Райна Стефанова.  Издателство „Леге Артис” представя последното издание на Е.-Е. Шмит – романът „Одисей от Багдад”, както и „Мечтателката от Остенде”.

Одисей from Багдад от Ерик-Еманюел Шмит

Издателство: Леге Артис, 2010, 257 с.

Цена: 18 лв. -> 17,10 лв.

Художествена литература -> Преводна художествена литература -> Световна проза -> Романи и повести. Световни

"Казвам се Саад Саад, което на арабски означава Надежда Надежда, а на английски Тъжен Тъжен."
Саад иска да напусне Багдад и хаоса в него и да стигне до Европа, до свободата и бъдещето.

Но как да прекоси границите без нито един динар в джоба? Как, като Одисей, да се опълчи срещу бурите, да оцелее в крушенията, да избяга от тъговците на опиум, да пренебрегне песните на Сирените, превърнали се в рокаджийки, да се измъкне от жестокостта на един надзирател-циклоп или да изтръгне от любовната магия на една сицилианска Калипсо?

Мечтателката от Остенде от Ерик-Еманюел Шмит

Издателство: Леге Артис, 2008, 228 с.

Цена: 15 лв. -> 14,25 лв.

Художествена литература -> Преводна художествена литература -> Световна проза -> Романи и повести. Световни

Книгата съдържа 5 новели „с неочакван край”, една от които е дала заглавието й – „Мечтателката от Остенде”. Героините са жени на средна и в третата възраст, с уж обикновена съдба. Типично за Шмит, творбите са написани леко, но без лекомислие, с ударна доза човечност, любов към типажите, фабула, достойна за трилър и разтърсващ финал.

¤

За автора

Ерик-Еманюел Шмит е роден през 1960 г. в Лион, Франция. Учи музика и литература, а после философия в Екол Нормал в Улм. Започва да пише пиеси след едно пътуване в пустинята на Хогар, където преживява уникално по рода си усещане. Първата му пиеса Нощта на семейство Валон (1993) му донася бърз успех и Шмит за кратко време се утвърждава като един от най-успешните съвременни френски драматурзи. През 1994 г. получава наградата „Молиер”. Пиесите му се играят в повече от 40 страни по света. Някои от творбите му са пренесени и в киното. От 1997 г. Шмит започва да пише и романи. За първия си роман получава награда през 1994 г., а през юли 2001 г. Френската академия му присъжда Голямата награда за театър и за цялостното му творчество. През 2001 получава и Голямата награда на читателките на сп. Elle.

* * *

Eric-Emmanuel Schmitt at Amazon.co.uk

The Most Beautiful Book in the World: Eight Novellas by Eric-Emmanuel Schmitt

.

Oscar and the Lady in Pink by Eric-Emmanuel Schmitt

.

Monsieur Ibrahim and the Flowers of the Qu'ran (Methuen Drama) (Modern Plays) by Eric-Emmanuel Schmitt

.

.

„Голгота” от Чингиз Айтматов

Издателство: Унискорп, 2010, 336 с.

Цена: 15 лв. -> 14,25 лв.

Художествена литература -> Преводна художествена литература -> Световна проза -> Съвременна световна проза

Романът  „Голгота” е многопластово произведение, в което се преплитат няколко основни сюжетни линии, свързани помежду си с обща проблематика от философски, морален и естетически характер. Романът на Чингиз Айтматов представя хаоса и дисхармонията в човешките отношения, тъмната и светлата страна на живота, но е и израз на тревогата на автора за отнетата вяра в нравствената чистота и идеалите. Айтматов разглежда противоречивостта на човешката природата и задава много теми за размисъл като една от тях е за личната Голгота и корените на злото. В романа, който напомня на притча, са преплетени три основни сюжетни линии. Първата - представя живота на двойка вълци, които са принудени да се изселят от степите и чиито рожби са избити от хората. Втората сюжетна линия е историята на Авдий - млад човек, който напуска духовната семинария и започва да се занимава с журналистика, но продължава да търси своята мисия в света и смисъла на съществуването. След като прониква в бандата на наркотрафиканти и бракониери той е убит жестоко. Историята на Авдий  препраща към библейския сюжет, защото според автора всеки носи своята Голгота и трябва да я преживее. Третата нишка в романа е разказът за съдебния процес срещу Христос, ръководен от Пилат Понтийски, където често житието на Сина Божий се преплита със съдбата на героите от романа. Айтматов нанизва историите като в стара притча, разказва увлекателно, емоционално, поетично и използва много образен език.

¤

Чингиз Айтматов (Chingiz Aitmatov) (1928-2008) е роден в Киргизия. Баща му е виден държавник, но през 1937 г. е арестуван, а на следващата - разстрелян. Майка му е от татарски произход и е била актриса. Айтматов завършва литература в Москва и през 1958 г. в сп. "Октябрь" са отпечатани първите негови разкази. С повестта "Джамиля" писателят привлича вниманието на читатели и литературна критика. По-късно е главен редактор на сп. "Иностранная литература", член е на Секретариата на Съюза на писателите и на Съюза на кинематографистите. Бил е депутат и посланик на Русия и Киргизия в редица европейски страни. Произведенията му "Голгота", "Денят по-дълъг е от век", "Клеймото на Касандра", "Белият параход", "Тополчице моя", "Шареното куче тича край брега", "Когато планините падат" и други, преведени на много езици, го определят като класик на руската и киргизката литература и писател със световна известност. Неговите романи - притчи предупреждават, че Страшният съд отдавна е започнал, трябва само да го проумеем. Чингиз Айтматов е удостоен с редица държавни и литературни награди.

* * *

Chingiz Aitmatov at Amazon.co.uk

Jamilia by Chingiz Aitmatov

.

Ode to the Grand Spirit: A Dialogue (Echoes and Reflections Series) by Chingiz Aitmatov

.

.

.

„Животът като липсваща лъжица” от Иван Димитров

Издателство: Алтера, 2010, 164 с.

Цена: 11 лв. -> 10,45 лв.

Романът „Животът като липсваща лъжица" е дебютен за младия автор Иван Димитров, познат на българските читатели само с разказите си („Местни чужденци", Арс 2010) и Розова любов. Книгата не се стреми непременно да предизвика скандал, но би могла да убие всеки, който мисли, че младите се занимават само с любов, учение и спорт. Макар че вътре има и любов, има побой – жалко, че добрите си изяждат боя - а има и състезателни постижения... в друсането. Как се става наркоман? Отговорът на Димитров е отчасти уличен, защото улицата активно присъства в романа, и отчасти литературен заради литературните пристрастия на автора към Керуак, Бърджес, Кафка и много други. Романът има толкова общо с химните на Керуак, колкото и с кошмарите на Кафка. Кой пуши трева, познаваш ли наркомани, защо на улицата те поздравяват все безделници, а не уважавани хора в костюми, какъв живот водиш и докъде ще стигнеш? Светът разпитва героя на Димитров и го вкарва във “филм”. Той трябва да внимава, да се пази от страха и самосъжалението, за да дочака любовта. Най-страшният грях, който бихме могли да извършим, е да отстъпим от своето желание. Тогава липсващата лъжица от „Матрицата" (There is no spoon...), лъжицата на фантазията, започва да се използва за зло.

Стилът на романа е смесица от висока художествена проза и сленг. Гласът на героя донякъде напомня за претенциите и прозренията на юношата  на Достоевски.

¤

Из „Животът като липсваща лъжица”

Със стъклени шишета бира в ръце (аз с кока-кола) се мотаехме из нашето царство - града. Тогава работеха Алекс (склададжия в магазин), Бояна (в компютърна фирма), Катя (барманка в заведение в центъра) и Ванката (озвучител в софийски клуб). Другата част от компанията или си търсеше работа, или очакваше началото на новия семестър. Първите дни в София бяха поносими, дори хубави. Като всяка година, когато се върнеш отнякъде и се наслаждаваш на новата опаковка на града, докато тя не ти омръзне след около месец. Тогава в съзнанието ти изниква основният въпрос на градското ти съществуване: "Как да се махна оттук поне за уикенда?" Правиш сложни схеми, опитваш се да освободиш всеки свободен уикенд и веднага си биеш шута към Рила, Пирин, Родопите, Стара планина или където и да е, само да не си в София. Струпването на повече свободни дни ти действа ободряващо, не обичаш да бързаш с прибирането. Празниците около Коледа и Нова година са кулминация, след която следва известно затишие. През пролетта избухваш, в началото на лятото спонтанно напускаш работа и поемаш накъдето ти видят очите. Независимо дали ще е към пещерна ниша около Камен бряг, към някой пуст плаж, малко градче, село, или просто ще блуждаеш. Някои хора предпочитат екстремните пътувания, други - не толкова, но винаги ще запомня едно пътуване в Странджа, когато умишлено отбягвахме населените места. Не купувахме дори хляб, правехме си чапатита от бяло брашно, а ако минавахме близо до някое село, изчаквахме и вървяхме през нощта. И така две седмици.

----------

Те пляскаха карти и избухваха в истеричен смях, което, поне за мен, не беше най-обичайната гледка сутрин. Боян забеляза учудването ми.

- Те са от новите. Отначало хапчетата удрят силно, но постепенно свикваш и трябва да качваш дозата, което не се случва толкова често. Ако внимателно следиш играта на карти, ще откриеш доста нелогични ходове. Нищо чудно, на момчетата им е трудно да се концентрират и постоянно бъркат, затова се смеят. На себе си се смеят.

Последвах съвета на Боян и без изненада открих, че той е прав. За игра на карти и дума не можеше да става, това беше нещо друго - специфично удоволствие, че не си на себе си и е трудно да останеш рационален, което не можех да проумея.

----------

Партито беше страхотно. Обикалях из стаите с отворена бира в ръка, от която често отпивах. Трябва да призная, че в началото на вечерта имах желание да пия нещо по-така, примерно куба либре или в най-лошия случай отвертка, но след вечерната доза морфин нямах сили за твърди питиета. Вечерите не бяха силното ми време, тогава морфинът беше най-далеч от мен. За да облекча страданията си, бях дръпнал от добрата стара марихуана, която напоследък употребявах прекалено рядко. Марихуаната е забавна компания, но е прекалено несериозна и постепенно преставаш да й обръщаш внимание. Морфинът... Виж... Морфинът те поглъща целия и е ревнив. Не обича да те дели с други. На него марихуаната му се вижда твърде безобидна и повърхностна и направо я презира.

Както всеки купон и този беше изпълнен с десетки познати отнякъде физиономии. Най-важното както винаги липсваше. Това беше отговорът на основните въпроси: къде, как и защо, или казано – по-простичко, кой си ти, по дяволите.

Отговарях на поздравите със:

- Здрасти.

Повечето пъти не можех да позная застиналото лице отсреща, очакващо ответна реакция. Светът е неприлично малък и дори да отидеш в Нова Зеландия, пак ще откриеш някоя позната физиономия и все така няма да можеш да си спомниш къде си я виждал. Физиономиите си приличат именно по това, че не можеш да си спомниш къде си ги виждал.

Когато се наситих на безсмислени социални контакти, почувствах остра нужда от усамотение. Боян беше срещнал някакъв стар познат от университета, но не от курса му, а просто безделник от университета. Двамата се отделиха и се заприказваха. Оставих ги да обсъждат студентските си години и продължих да изследвам апартамента. Експедицията ми завърши успешно, когато открих нов свят, тоест нова стая. Почуках на вратата. Отвътре отговори нежният глас на момиче:

- Влез!

Споменът за този момент е толкова силен, че го преживявам повторно.

Влизам в спалнята, където белокожо момиче с яркочервена коса е седнало на ръба на леглото. Харесвам гледката. Погледът й ме пронизва като копие. Очите са й зелени, но не са дяволски. Според редица критици в зелените очи от книгите има нещо фатално. Интересно ми е очите на колко от тези критици са зелени. Всички критици, или поне повечето от тях са пълни дяволи, а тя не е дявол. Възприемам красотата й на физическо равнище като пронизваща болка. В същия момент изпитвам друга болка. Момичето съсредоточено се занимава с дейност, за която напоследък съм слушал много.

* * *

Иван Димитров в книжарница "Книгосвят"

Местни чужденци от Иван Димитров

.

.

.

Харуки Мураками (Haruki Murakami) е признат от световната литературна критика за един от най-добрите съвременни японски автори. Той със сигурност e най-превежданият в чужбина и с най-високи тиражи на книгите си, издавани и преиздавани многократно не само в САЩ и Западна Европа, но и в Русия, Румъния, Сърбия и пр. Творчеството му е изпълнено с поезия и ониризъм, което обяснява факта, че всяка от книгите му се продава в повече от 2 000 000 екземпляра.

„Страна на чудесата за непукисти и краят на света“ от Харуки Мураками

Издателство: Колибри, 2010, 412 с.

Цена: 16 лв. -> 15,20 лв.

Художествена литература -> Преводна художествена литература -> Световна проза

В този роман Мураками ни поднася главозамайваща комбинация от модерност, разюздано въображение и алегоричност, а за черешка на върха ще намерите и голяма доза киберпънк. Героят непукист е трийсет и пет годишен разведен мъж с колекция от бутилки с вносно уиски, запален по старите американски филми и готвенето. Липсват му само чувства, което, заедно с блестящите му компютърни умения, го прави идеален кандидат за тайнствения застаряващ учен, заселил се в дълбините на токийската канализация. Ученият привиква героя и го прави част от проект, наречен "Краят на света". Двата свята на героя започват да се преплитат по невъобразим начин, докато накрая се сливат и той за първи път се усеща свободен от всепроникващия контрол на японското общество над индивида. "Страна на чудесата за непукисти и краят на света" е рядък образец на постмодерния роман със завидна интелектуална дълбочина и стилистична завършеност, дар от един дързък автор с оригинален поглед върху писането.

¤

Из „Страна на чудесата за непукисти и краят на света“ от Харуки Мураками

Асансьорът продължи невъзможно бавното си изкачване. Най-малкото ми се струваше, че е изкачване. Не можех да кажа със сигурност: беше толкова бавно, че просто бях изгубил всякаква ориентация. Можеше да се спуска, а можеше и изобщо да не помръдва. Но да приемем, че е вървял нагоре. Само предположение. Нищо чудно да се бях качил дванайсет етажа, а после да бях слязъл три. Нищо чудно и да бях обиколил земното кълбо. Откъде да знам?

Всичко до последното нещо в този асансьор беше на светлинни години от долнопробния асансьор конвейерно производство в жилищния ми блок, който в сравнение с чекръка по кладенците беше мръднал само с една идейка нагоре по еволюционната стълбица. Да не повярваш, че двете машини имат еднакво име и предназначение. Като асансьори и двете разширяваха обозримите предели на такива устройства.

Първо, да вземем размерите. Асансьорът беше толкова просторен, че преспокойно можеше да служи за офис. Вкарваш вътре бюро, добавяш шкаф и етажерки, слагаш и кухненски бокс и пак ще ти остане място. А щом вече си почнал, спокойно можеш да сместиш вътре и три камили заедно с палма със средни размери.

Второ, беше много чисто. Стерилно като в нов ковчег. Стените и таванът бяха от лъсната неръждаема стомана без прашинка по тях, подът беше застлан с безупречно чист мокет в красив мъхестозелен цвят.

Трето, беше мъртвешки тихо. От мига, в който се качих, а вратите се плъзнаха и се затвориха, не се беше чул никакъв звук – и един-единствен звук в буквалния смисъл на думата. Тиха вода.

И още нещо: липсваха повечето джаджи, каквито очаквате да видите по асансьорите. Къде например беше таблото с бутоните и копчетата? Нямаше номера на етажите, които да натискаш, ОТВОРИ ВРАТАТА и ЗАТВОРИ ВРАТАТА, нямаше СТОП. Нищо. И заради всичко това се чувствах напълно беззащитен. Нямаше ги не само бутоните, нямаше светлинки, които да показват на кой етаж си стигнал, нямаше обозначение за максимално допустимото тегло, нямаше предупреждения, нямаше дори табелка с името на фирмата производителка. Камо ли пък да се опитваш да откриеш авариен изход. А аз бях запечатан вътре. Беше изключено този асансьор тук да е преминал проверка за противопожарна безопасност. Все пак си има някакви изисквания към асансьорите.

Докато гледах вторачено тези четири голи стени от неръждаема стомана, си спомних един филм, в който Худини както винаги се измъква блестящо. Омотан в не знам колко въжета и вериги, натикан в голям сандък, и той прихванат здраво с друга дебела верига, Худини се понесе шеметно с всичко това над Ниагарския водопад. Или може би се гмурна в студената вода на Северния ледовит океан. Пак добре, че не бях завързан; колкото до фокусите, нямах никаква представа от тях и тук Худини беше едни гърди пред мен.
Всъщност нямах представа дори дали се движа, или стоя на едно място.

Престраших се да се изкашлям, но изобщо не прокънтя като кашлица. Звукът беше глух, все едно мяташ глина по гладка бетонна стена. Направо не повярвах, че такъв глух звук е излязъл от собственото ми тяло. Опитах да се изкашлям още веднъж. Резултатът беше същият. Стига с това кашляне.

Стоях сякаш цяла вечност в тази херметично затворена гробница. Вратите не даваха признаци, че някога ще се отворят. Застиналост в безпределна тишина, натюрморт: „Мъж в асансьор“.

Започнах да се притеснявам. Ами ако машината се беше повредила? Или, да предположим, диспечерът на асансьора – ако приемем, че имаше такъв в сградата – е забравил, че съм тук, в тази кутия? И друг път ме бяха забравяли.

Ослушах се с надеждата да чуя нещо, каквото и да било, но до мен не достигна и звук. Долепих ухо до стената от неръждаема стомана. Така си и знаех – никакъв звук. Единственото, което постигнах, бе да оставя отпечатъка от ухото си върху студения метал. Асансьорът очевидно беше изработен от чудотворна сплав, която поглъщаше всички звуци. Опитах да си свирукам „Дани, момчето ми“, но се чу нещо като свистене, издавано от болно от астма псе.

Не ми оставаше почти нищо друго освен да се облегна на стената и да преброя дребните пари по джобовете си. За човек с моята професия е важно да знае как да убива времето точно както за боксьора е важно да се тренира, като стиска гумена топка. Въпреки че в строгия смисъл на думата това изобщо не е убиване на време. Само чрез усърдно повторение можеш да си върнеш вътрешното равновесие.

Винаги ходя подготвен, с джобове, пълни с дребни монети. В десния си джоб държа монетите от сто и от петстотин йени, а в левия – монетите от петдесет и от десет йени. Монетите от една и от пет йени нося в задния джоб, но те обикновено не влизат в броенето. Пъхам едновременно ръце и в двата джоба: дясната брои монетите от сто и от петстотин йени, а през това време лявата брои монетите от петдесет и от десет йени.

Който не е опитвал никога, ще се затрудни да схване как се брои по този начин и в началото наистина не е лесно. Десният мозък и левият мозък правят отделни сметки, които после се обединяват като двете половини на разрязана диня. Не е просто, докато не го усвоиш.

Да ви призная, не мога да кажа дали наистина дясната и лявата страна на мозъка ми смятат поотделно. Един специалист неврофизиолог сигурно ще ви го обясни по-ясно. Аз обаче не съм неврофизиолог. Единственото, което знам, е, че докато смятам, имам чувството, че използвам поотделно дясната и лявата страна на мозъка си. И щом приключа със смятането, умората, която ме наляга, като че ли е с качество, различно от умората след обичайно смятане. За удобство го възприемам като десен джоб със сумата от десния мозък и ляв джоб със сумата от левия мозък.

Като цяло се смятам за човек, който възприема както му е удобно нещата, събитията и живота наоколо. Не че съм чак такъв непукист и държа само на удобството си – макар че наистина проявявам наклонности в тази посока, – просто съм се убедил, че ако възприемаш нещата, както ти е удобно, най-лесно разбираш истинската им природа.

Да кажем например, че планетата Земя не е кълбо, а огромна ниска маса – какво щеше да се промени във всекидневния живот? Е да, примерът е изсмукан от пръстите – човек не може да пренареди толкова произволно житейските истини. И все пак, ако за удобство си представим планетата Земя като огромна ниска маса, това всъщност ще помогне да разчистим куп ненужни неща: безполезни условности от рода на земно притегляне, часови пояси и екватор – досадни подробности, породени от възгледа, че Земята е кръгла. Така де, колко пъти екваторът ще играе някаква роля в бита на един обикновен човек?

Но да се върнем към онова, което ни е подръка – по-точно под ръце, защото дясната и лявата вършат всяка своята си работа и съвсем не е лесно да правиш успоредни сметки. Дори на мен ми отне страшно много време да го усвоя. Но усвоиш ли го веднъж, свикнеш ли, то вече е нещо, което не можеш да забравиш. Както не забравяш да караш колело или да плуваш. Което не значи, че малко упражнения ще ти дойдат зле. С повторение ще подобрите техниката и ще направите стила си по-изтънчен. Ако не за друго, то заради това държа ръцете си постоянно заети.

Този път имах в единия джоб три монети от петстотин йени и осемнайсет от сто йени, а в другия – седем монети от петдесет йени и шестнайсет от десет йени. Което прави общо три хиляди осемстотин и десет йени. Сметки като тази изобщо не ме затрудняват. По-лесно е, отколкото да преброя пръстите на ръцете си. Доволен, се облегнах на стената от неръждаема стомана и погледнах право напред към вратите. Те пак не се отваряха.

Защо стояха затворени толкова дълго? Отхвърлих плахо предположенията, че асансьорът е излязъл от строя и диспечерът ме е забравил. И двете не бяха особено реалистични. Това не означава, че асансьорите не излизат никога от строя и диспечерите не проявяват никога немарливост. Обратното, знам със сигурност, че това се случва твърде често в реалния живот. Мисълта ми е, че в една изключителна реалност – в случая този нелепо лъскав асансьор – неизключителното може за удобство да се отпише като изключителен парадокс. Нима беше възможно човек, успял да създаде такъв асансьор като на Том Суифт, да не поддържа в изправност машината или след като някой се качи на нея, да забрави какво да прави?

Отговорът е очевиден. Не.

Такова нещо не се случва никога.

Особено при положение, че до този момент те са били толкова добросъвестни и педантични. Бяха се погрижили и за най-дребните подробности, бяха измерили направо до милиметър всяка моя стъпка. При входа на сградата ме спряха двама от охраната, които ме попитаха при кого отивам, провериха дали ме има в списъка с посетителите, накараха ме да им покажа шофьорската си книжка, логнаха се в компютъра, за да ме намерят в базата с данни, след което бях тикнат набързо в асансьора. По-лесно ще проникнеш и в Банката на Япония. Беше немислимо, след като са направили всичко това, да се издънят точно сега.

Единственото възможно обяснение беше, че съвсем преднамерено са ме поставили в такова положение. Искали са да не чувствам движението на асансьора. Искали са той да пъпли толкова бавно, за да не разбера накъде отивам, дали нагоре или надолу. Сега вероятно ме наблюдаваха със скрита камера.

За да не умра от скука, реших да потърся обектива на камерата. После обаче се запитах какво ще спечеля, ако я намеря. Щях да ги предупредя, те щяха да забавят асансьора и аз щях да закъснея още повече.
Затова реших да не правя нищо. Бях тук по работа. Нямах причини да се притеснявам, нямаше защо да се тревожа.

Облегнах се на стената на асансьора, бръкнах си в джобовете и отново преброих монетите. Три хиляди седемстотин и петдесет йени. Готово. Справих се за нула време.

Три хиляди седемстотин и петдесет йени ли? Как така? Някъде бях допуснал грешка. Дланите ми се покриха с пот. Не бях бъркал нито веднъж през трите години, откакто броях. Това беше на лошо. Затворих очи и прочистих десния си мозък и левия си мозък така, както си чистите очилата. После извадих от джобовете и двете си ръце и разперих пръсти, за да изсъхне потта. Като Хенри Фонда, когато се готви за престрелка в „Магьосникът“.

Двете ми ръце със съвършено сухи длани и пръсти се пъхнаха в джобовете, за да преброят за трети път. Щях да се почувствам по-добре, ако третия път сметката съвпадаше с някой от първите два пъти. Кой ли не греши! При обстоятелствата, в които се бях озовал, може би се притеснявах, да не говорим, че бях доста самоуверен. Бърках за пръв път. Затова трябваше да сметна монетите вярно – и всичко щеше да бъде наред.
Но още преди да съм се заел, вратите на асансьора се отвориха. Без предупреждение, без звук, просто се плъзнаха в двете посоки и се отвориха. Бях погълнат от толкова важното броене и дори не забелязах. Или, по-точно, очите ми видяха, че вратите се отварят, но аз не схванах докрай смисъла на случващото се. Отварянето на вратите означаваше, разбира се, че двете пространства, на които дотогава същите тези врати бяха отказвали достъпна връзка, сега вече бяха обединени. И че асансьорът е пристигнал.

* * *

Haruki Murakami at Amazon.co.uk

Hard-Boiled Wonderland and the End of the World by Haruki Murakami

.

Kafka on the Shore by Haruki Murakami

.

.

.

Издателство: Унискорп, 2010, 536 с.

Цена: 19 лв. -> 18,05 лв.

Романът „Атлантида” e погледът на сръбския автор Борислав Пекич за голямата неразрешена загадка Атлантида, която и до днес измъчва изследователите. Романът е издаден през 1988 г. и получава Горанова награда на името на хърватския писател Иван Горан Ковачич. Съчетание от научна фантастика, антиутопия, криминални елементи, ужаси и фантастика. „Атлантида” започва с историята на заселването на Америка, след което авторът ни връща в съвременността. Пекич представя своята версия за Атлантида, според която на земята съществуват хора (атлантидяни) и роботи. Целта на роботите е да унищожат хората на земята, които имат развита телепатия, помагаща им да се крият от роботите. Роботите се отличават от атлантидяните по това, че нямат душа. А какво е душа? Душата е способността и възможността да избираме. Всяко едно действие на роботите е предварително предопределно според написана програма, а всяко действие на хората е резултат на свободен избор. Романът е разказ за борбата между цивилизацията на хората и тази на роботите, а Атлантида си остава утопичното място за човечеството, нуждата ни от Рай и един по-съвършен свят, било то и илюзорен. „Атлантида” е роман с динамично действие, неочаквани обрати, фин хумор и ирония, и същевременно интелектуално поднесена история, изпълнена с информация и факти от различни области на живота.

Борислав Пекич (Borislav Pekic) е роден на 04.02.1930 г. в Подгорица. Завършва гимназия в Белград. Основател е на Съюза на демократичната младеж на Югославия и е осъден на 15 години строг тъмничен затвор. Амнистиран е едва през 1953 г. Следва психология в Белградския университет. След дипломирането си работи като драматург и сценарист във филмовата индустрия. Член-кореспондент е на Сръбската академия на науките и изкуствата, на Кралския съвет, на PEN център в Белград и Лондон, на Дружеството на литераторите на Сърбия и на дружествата на филмовите и театралните дейци на Сърбия. Работи като коментатор в сърбохърватската секция на радио Би Би Си. Възобновява опозиционния вестник "Демокрация", орган на Демократическата партия, на която е един от основателите. Дълги години живее в Лондон. Пекич е сред най-изявените класици на модерната сръбска проза. Първият му роман е издаден през 1965 г. Следват още много романи, сборници с разкази, есета, писма, около 30 драматургични произведения за театър, радио и телевизия. Произведенията му са преведени на почти всички европейски езици. Писателят е удостоен с множество литературни награди, а и на негово име също е учредена награда.

¤

Ако искате да прочетете и нещо друго от Пекич, бихте могли да видите великолепния превод на Ася Тихинова-Йованович в списание Литернет - Успението и падението на Икар Губелкиян.

* * *

Borislav Pekic at Amazon.com

How to Quiet a Vampire: A Sotie (Writings from an Unbound Europe) by Borislav Pekic

The Time of Miracles (Writings from an Unbound Europe) by Borislav Pekic

.

.